Моята история ще започне с най-далечната случка, която паметта ми е съхранила, следователно от възрастта осем години и четири месеца. Преди това, ако наистина „да живееш, значи да мислиш“, явно не съм живял, а само съм растял. Тъй като мисленето на човека се състои в сравнително съпоставяне на различни взаимоотношения, то не може да е налице, преди да се е оформила паметта. Органът на паметта се разви в моята глава едва осем години и четири месеца след раждането ми; в този момент духът ми придоби способността да възприема впечатления. Как едно нематериално вещество, което не може „нито да докосне, нито да бъде докоснато“, е в състояние да възприема впечатления, това е нещо, което човек никога не ще може да си обясни.
Една утешителна философия твърди в съгласие с религията, че зависимостта на душата от чувствата и сетивата е само случайна и преходна; душата ще бъде свободна и щастлива, когато смъртта на тялото я освободи от тази робска зависимост. Това е много хубаво, но — като оставим религията настрана — каква гаранция получаваме ние? И тъй като от моя гледна точка мога да търся пълна увереност в безсмъртието едва тогава, когато не ще бъда вече жив — нека бъда извинен, че не бързам да разбера тази истина. Едно познание, което би струвало живота, ми се струва твърде скъпо платено. Засега аз почитам Бога — нека Той ме пази от погрешни действия, и презирам злодеите, без обаче да им причинявам зло. За мене е предостатъчно да се пазя да не им правя добро, защото съм уверен, че змиите не трябва да се хранят!
Трябва да кажа нещо и за моя темперамент и моя характер. Нека читателят бъде снизходителен; с това няма да се навреди нито на честността, нито на разбиранията ми.
Аз съм притежаващ всички видове темперамент: като дете бях флегматичен, като младеж сангвиничен, по-късно станах холерик и най-сетне — меланхоличен. Такъв вероятно и ще си остана. Понеже винаги съобразявах храната с телосложението си, радвах се постоянно на добро здраве. Още отрано научих, че всяко нарушение на здравето се дължи или на преяждане, или на недояждане. Затова и никога не съм имал друг лекар, освен аз самият. По този повод трябва да кажа, че намирах прекаленото въздържание много по-опасно от прекаляването в друг смисъл, защото докато прекаляването води само до претоварване, първото води към явна смърт.
Днес, в моята напреднала възраст, въпреки отличния ми стомах аз се нуждая само от едно хранене на ден. За това ми лишение обаче ме възнаграждават сладкият сън и лекотата, с която изразявам писмено моите мисли. Не си служа с парадокси и софизми, с които бих излъгал повече себе си, отколкото моите читатели, тъй като никога не бих се решил да им предложа съзнателно фалшива монета.
На младини моят сангвиничен темперамент ме направи твърде възприемчив към примамките на чувствеността; бях винаги весел и склонен да премина от едно удоволствие към друго; при това бях извънредно изобретателен при измислянето на нови удоволствия. Без съмнение оттам произтича и моята склонност да завързвам нови познанства, както и голямата ми сръчност бързо да ги прекратявам. Това обаче ставаше винаги напълно съзнателно и никога от лекомислие. Недостатъците на темперамента са почти непоправими, тъй като той не зависи от нас. По-друго нещо е характерът. Той се създава от духа и сърцето и темпераментът почти не е свързан с него. Затова характерът зависи предимно от възпитанието и може да се усъвършенствува и дооформя.
Предоставям на другите да преценят дали характерът ми — добър или лош — е обрисуван такъв, какъвто го разкриват чертите на лицето ми. Забележително е, че хората без изразително лице — а такива има доста много — са хора безхарактерни. Оттук можем да изведем правилото, че съществуват толкова различни характери, колкото и различни физиономии.
Разбрах също, че през целия си живот съм действувал повече по внушение на чувствата, отколкото по размисъл; от това мога да заключа, че поведението ми е зависело повече от характера, отколкото от моя ум. Моят ум и моят характер постоянно воюваха помежду си и при техните сблъсъци винаги се убеждавах, че нямам достатъчно ум за моя характер и достатъчно характер за моя ум. Но достатъчно за това! Защото, ако е вярна поговорката, че — (ако искам да съм кратък, ще стана неясен), то вярвам, че мога, без това да звучи неучтиво, да употребя за себе си думите на моя любим Вергилий:
Не съм толкова грозен; неотдавна се огледах на брега, когато тихото море ме отразяваше.
Култът към чувствените удоволствия бе за мен най-важното: всъщност за мене никога не е имало нещо по-важно от тях. Винаги съм се чувствувал роден за жените; затова и винаги съм ги обичал и позволявах, доколкото бе възможно, и те да ме обичат. Страстно обичах също удоволствието от храненето и се възхищавах на всичко, което дразнеше любопитството ми. Имах приятели, които са ми правили добрини, и имах и щастието при всеки удобен случай да им давам доказателства за признателността си. Имах също ужасни неприятели, които ме преследваха и които не унищожих само защото това не бе във властта ми. Забравяйки дадена обида, човек не я опрощава; защото, за да можем да простим, е нужно героично чувство, благородно сърце, великодушен ум; забравата, напротив, се дължи на слаба памет или блажено нехайство, на което миролюбивата душа на драго сърце се отдава, най-често поради нуждата си от покой и мир. Защото с времето омразата убива нещастника, който я е оставил да израсте.