В неделя на Заговезни по обяд чух шума на ключалката и видях да влиза Лоренцо с един дебел мъж, в който познах евреина Габриеле Шалон. Той бе прочут със своята сръчност да снабдява млади хора с пари и по такъв начин да ги вмъква в нечисти сделки. Понеже се познавахме, ние се поздравихме непринудено.
Неговата компания не можеше да ми бъде приятна, но, разбира се, не биха ни питали предварително. Той каза на Лоренцо да отиде в неговото жилище и да му донесе ядене, легло и всичко необходимо. Ключарят обаче му отговори, че за това имало време до следния ден.
Този евреин беше един смахнат дърдорко, невежа и глупак извън неговите сделки. Предложих му половината от моето ядене, той не го прие, като ми каза, че ядял само кашер и предпочитал да почака, но за това пък да вечеря по-добре вкъщи.
— Кога?
— Тази вечер, не чухте ли? Когато поисках леглото си, той ми каза, че за това сме щели да говорим утре. Това показва явно, че не се нуждая от такова. Допускате ли, че е възможно да оставят човек като мен без храна?
— С мен го направиха.
— Може, но между нас има все пак известна разлика. Освен това инквизиторите направиха грешка, като наредиха да ме затворят. Убеден съм, че те са вече в затруднение, как да поправят грешката си.
— Може би ще ви определят пенсия, понеже един човек с вашата тежест, трябва да бъде третиран добре.
— Тук сте напълно прав, на борсата няма нито един посредник, който да е допринесъл за търговията по-голяма полза от мен, а петимата най-стари извлякоха голяма полза от съветите, които им дадох. Затварянето ми е едно извънредно събитие и случаят е поискал да станете и вие по този повод щастлив.
— Ах, наистина как моля?
— Няма да мине и месец и аз ще ви освободя. Зная по кой начин и кому трябва да говоря за това.
— Значи да разчитам на вас?
— Можете.
Този глупав шарлатанин наистина вярваше, че е нещо. Искаше да ми разкаже какво се говорило за мен в града, но, понеже не знаеше друго, освен плиткоумни дрънканици като него, той ме отегчи, и за да не го слушам повече, взех една книга. Той обаче има нахалството да ме помоли да не чета. Неговата страст бе да говори, но говореше винаги само за себе си.
В присъствието на това животно, не се осмелявах да запаля моята лампа. Когато нощта настъпи, той реши да хапне малко хляб с кипърско вино, след това трябваше да се разположи на моя сламеник, който биваше използуван за легло от всички новодошли.
На следната сутрин той получи легло и хранителни припаси от къщи. Трябваше да търпя този злополучен товар в продължение на два месеца, защото преди да го изпратят в Кварто, секретарят го разпита няколко пъти, за да разясни възможни измами и да го накара да отмени множеството непозволени договори. Сам той ми призна, че купил от господин Доменико Микеле ренти, които могли да принадлежат на купувача едва след смъртта на бащата на продавача.
— Без съмнение, — каза той — не се бе съгласил той да загуби петдесет на сто, но трябва да се вземе под внимание, че купувачът би могъл да загуби всичко, ако продавачът умреше преди бащата.
Когато видях най-сетне, че проклетият другар не си отиваше, се реших да запаля пак своята лампа, след като го наказах да обещае, че ще мълчи. Той удържа обещанието си само докато бе при мен, защото Лоренцо узна. За щастие не прояви интерес.
Дангалакът наистина ми тежеше, първо, защото заради него не можех да работя върху бягството си, и второ, защото ми пречеше да чета. Той беше претенциозен, невежа, суеверен самохвалко, страхлив и понякога отчаян. Мислеше, че трябваше да пригласям с висок глас на неговите жалби, когато ревеше от страх и повтаряше непрекъснато, че затворът щял да опозори доброто му име. Успокоих го с една ирония, която той не разбра, като го уверих, че доброто му име било вече отдавна затвърдено, та нямало защо да се страхува. Той сметна това за комплимент. Не искаше да признае, че е алчен, все пак един ден аз го принудих да стори това, като изтръгнах признанието, че бил готов да прекара целия си живот под оловните покриви, ако инквизиторите биха пожелали да му дават по сто цехини за всеки ден, прекаран в затвора.