— Молите ли се на бога? — попита ме той.
— От сутрин до вечер и от вечер до сутрин! Защото в положението, в което се намирам, всичко, което става в мен, моята мисъл, моето нетърпение и даже всяка заблуда на моя ум може да бъде в очите на божествената мъдрост, която единствена вижда сърцето ми, нищо друго, освен молитва.
Йезуитът се усмихна леко и ми отговори с едно повече метафизично, отколкото морално тълкуване, което нямаше нищо общо с моята забележка. Бих го оборил по всички точки, ако не ме бе учудил с едно предсказание, което ми направи голямо впечатление. Той каза:
— Понеже вие сте научил от религията, то упражнявайте се като нас, молете се като нас и знайте, че ще излезете оттук едва в деня на светеца, чието име носите!
След тези думи той ми даде опрощението и ме остави. Залових се на работа и прегледах в календара всички светци.
Йезуитът беше изповедник на стария сенатор Фламинио Корнер, който тогава беше държавен инквизитор. Старият господин беше известен писател, голям политик, много набожен и автор на поучителни книги и аскетични творби на латински език. Неговото име бе неопетнено.
И тъй, понеже бях узнал, че щях да напусна затвора в деня на моя светец покровител и понеже можех да приема, че йезуитът, който ми съобщи това, го знаеше от сигурен източник, то се зарадвах преди всичко, задето имах светец покровител. Но кой е той се питах. Това не би могъл да ми каже и самият йезуит. Сан Якоб от Компо-Стела, чието име носех, не можеше да бъде, защото точно в деня на този светец месер-гранде бе разбил вратата ми. Взех календара и намерих като следващ светец свети Георги, който се ползва с известна слава, но за когото никога не бях мислил. Спрях се на свети Марко, чийто празник се падаше на двадесет и пети през месеца, и за чието покровителство като венецианец, можех да претендирам. Отправих към него молитвите си, но напразно, тъй като неговият празник отмина, а аз бях все още затворен. Сега си избрах свети Якоб, брата на Исус Христос, който е преди свети Филип, но се видях отново измамен. Тогава се обърнах към свети Антоний, който, както се казва в Падуа, прави дневно по тринадесет чудеса. За мен той не направа нито едно. Така минавах от един към друг и незабелязано привикнах да се надявам на покровителството на светиите само по начина, по който се надяваме на всичко, което желаем. Накрая престанах да им вярвам и оказах истинско доверие само на моя свят кол и на силата на моите ръце. Впрочем, предсказанието на йезуита се сбъдна, защото напуснах оловните килии в Деня на всички светии и знаех положително, че ако някой от тях беше мой защитник, то се намираше между тези, в чест на които е определен празникът.
Четиридесет дни след Великден ме освободиха от моя досаден израилтянин. Вместо да си отиде вкъщи, нещастникът бе изпратен за две години в кватро, когато го освободиха оттам, той се установи в Триест, където остана до края на живота си.
Щом останах сам, се залових усърдно на работа. Трябваше да бързам, защото постоянно се страхувах, че ще ми изпратят някой нов гост, който ще е също така непоносим, както евреинът, и ще поиска да се мете. Отместих леглото си настрана, запалих лампата и се прострях на пода, държах кола в ръка, а до мен стоеше една кърпа, за да поема стърготините от пода. Трябваше да разруша дъските, като забивам в тях върха на моя инструмент. Парчетата, които отцепвах, бяха отначало като пшенично зърно, но скоро станаха по-големи. Дъската беше от бориково дърво, широка шестнадесет цола. Започнах работата си на мястото, където дъската се подпираше до друга и понеже нямаше никакъв пирон или желязна скоба работата вървеше много гладко. След шестчасов труд стегнах кърпата си и я сложих настрана, за да я изпразня на следната сутрин зад купа хартии, който се намираше на тавана. Поставих отново леглото на мястото му и когато на следващия ден изпразних отново кърпата си уверих се, че стърготините не можеха да бъдат забелязани.
На следния ден бях пробил средната дъска, която бе дебела два цола, но под същата намерих втора, която изглеждаше да е от същата направа. В страха си да не получа нови посещения, удвоих усилията си и за три седмици се справих с трите дъски, от които се състоеше подът. Сега обаче реших, че съм загубен, защото стигнах до един пласт от мраморни парчета. Това е обикновеният под на всички венециански къщи с изключение жилищата на бедните, понеже и най-знатните господа предпочитат терацото пред най-красивия паркет. Бях съкрушен, когато видях, че колът ми не прониква в тази слепена маса. Почти щях да се обезкуража напълно, когато се сетих, че според Тит Ливий, Анибал си прокарвал път през Алпите, като накарал да трошат скалите с куки и други оръдия, след като ги размеквали с оцет. Излях в моята дупка една бутилка силен винен оцет, който имах, и било от действието на оцета, било защото си бях отпочинал и вложих повече сили и търпение в работата — видях скоро, че ще преодолея новата трудност. Нямаше нужда да троша мраморните парчета, а само да стривам на прах с острието на инструмента си спойката, която ги съединяваше. Скоро забелязах за голяма моя радост, че главната трудност беше само в горната повърхност. За четири дни цялата мозайка беше разрушена, без върхът на моето желязо да бъде претърпяло каквато и да е повреда.