Убедих лесно благородния си другар да отложа работата си, трябваше да внимавам за някоя изненада, тъй като имах нужда от още много дни, за да довърша дупката, която щеше да струва живота на ключаря Лоренцо. Можеше ли да ме възпре мисълта, че ще изкупя свободата си за сметка на един такъв човек. Бих действувал по същия начин дори и ако бягството ми би струвало живота на всички полицаи на републиката, а и този на самите инквизитори. Най-святото от всичко — отечеството, става нищо за човека, когато го потиска!
Доброто ми настроение не предпазваше моя другар от всички пристъпи на тъга. Той обичаше госпожа Александри, по-рано певица и сегашна любовница на съпруга на неговия приятел Мартинанго и безсъмнено тя беше благосклонна към него, но колкото по-щастлив е един любовник, толкова по-нещастен става той, когато го държат далеч от любимата му. Той въздишаше, проливаше сълзи и често заявяваше, че обичал жена, която била образец на всички добродетели. Съжалявах го и не му казвах нищо за утеха, че любовта е нещо незначително. Тази утеха, която често глупаците дават на възлюбените, не е никаква утеха, съвсем не е вярно, че любовта е една дреболия.
Осемте дни, които му бях предсказал, изминаха много бързо. Загубих милия другар, но не продължих да тъгувам по него, той доби отново свободата си и за мен това бе достатъчна причина да се радвам. Не помислих да го помоля да пази мълчание, най-малкото съмнение в това отношение би обидило благородната му душа. По време на осемте дни, които прекара при мен, той се храни само със супа, плодове и канарско вино, а неговото добро ядене изяждах аз, и това му доставяше голяма радост. На разлъка се заклехме в най-искрено приятелство.
На следния ден Лоренцо направи сметка на парите ми. Имаше един остатък от четири цехини в моя полза и той бе трогнат, когато му казах, че ги подарявам на жена му. Не му казах, че е откуп за лампата, но той можеше да си помисли това.
Сега се заех отново с моята работа и я поддържах непрекъснато, докато на 23 август я видях довършена. Че тя трая толкова дълго, бе виновно едно съвсем естествено събитие, последната дъска пробих с най-голяма предпазливост, като я откъртвах съвсем внимателно тресчица по тресчица, докато дъската бе станала съвсем тънка. Когато бях достигнал до горната повърхност, поставих око на една малка дупка, през която да разгледам стаята на инквизиторите. Наистина я видях, но същевременно забелязах една дебела около осем цола греда. Това, от което винаги се бях страхувал, бе станало, бях попаднал на таванска греда. Това ме принуди да разширя моя отвор откъм противната страна, понеже чрез гредата отворът би станал толкова тесен, че моето едро тяло не би могло никога да мине през него. Разширих дупката с една четвърт, при което се намирах между страха и надеждата, защото би могло да се окаже, че пространството между тази и следващата таванска греда не е достатъчно. Когато довърших разширяването, втора малка дупка ми позволи да установя, че бог бе благословил моето дело. Малките дупки запълних отново внимателно, за да не падне нищо в залата и да не може да бъде видяна оттам светлина от лампата ми.
Определих бягството за нощта преди деня на Августин, понеже знаех, че по повод на този празник се събираше целият съвет и че поради това нямаше да има никой в Бусола, която се намираше непосредствено до стаята, през която трябваше да мина при бягството си. Изпълнението трябваше да стане на 27, но на обяд на 25 август ме сполетя нещастие, споменът за което ме кара и днес да треперя, макар че оттогава са изминали толкова години.