Точно в дванадесет часа чух шума на ключалката и помислих, че умирам. Сърцето ми започна да бие така силно, че се страхувах да не е настъпил последния ми миг. Хвърлих се полуприпаднал в креслото си и зачаках. Лоренцо влезе и през моята решетка ми извика с весел глас.
— Поздравявам ви за доброто известие, което нося.
Помислих, че искаше да ми съобщи, че съм свободен, защото за друго не мислех. Потреперих при тази мисъл, защото знаех, че при откриване на дупката, помилването ми щеше да бъде отменено.
Лоренцо ми каза да вървя с него.
— Чакайте, ще се облека.
— Това не е нужно, понеже е необходимо да преминете от тази лоша килия в една друга, съвсем нова, където два прозореца осигуряват изглед към половината Венеция и където можете да стоите прав.
Почувствувах се близо до припадък и казах:
— Дайте ми оцет и кажете на секретаря, че благодаря на трибунала за тази милост, но моля да ме оставите тук.
— Карате ме да се смея, господине! Да не сте полудял? Искат да ви освободят от ада и да ви поставят в рая, а вие отказвате? Хайде, хайде! Заповедта трябва да бъде изпълнена — станете! Ще ви дам ръка и ще наредя слугите да пренесат вещите и книгите ви оттатък.
Тъй като видях, че всяка съпротива беше напразна, станах. Почувствувах голямо облекчение, когато чух, че бе заповядано на един от полицаите да пренесе след мене и креслото ми. Значи моят кол ме следваше, а заедно с него и надеждата. С удоволствие бих взел със себе си и моята хубава дупка, която ми струваше толкова труд и на която бях възлагал толкова надежди, които сега бяха загубени. Мога само да кажа, че когато напуснах това ужасно място, цялата ми душа остана там.
Опрян на раменете на Лоренцо, който мислеше да ме развесели с глупавите си шеги, изминах два тесни коридора. Следваха три стъпала надолу и влязох в една съвсем светла зала, в левия ъгъл на същата една малка врата водеше в друг коридор, широк две стъпки и дълъг около дванадесет, а в ъгъла беше моята нова килия. Последната имаше един решетъчен прозорец към коридора, който получаваше светлината си през други два също така решетъчни прозорци, а от последните се откриваше великолепен изглед чак до Лидо.
В този тягостен момент не бях в настроение да се радвам на това. По-късно със задоволство установих, че през този прозорец, когато беше отворен, проникваше нежен и свеж ветрец, който смекчаваше непоносимата горещина. Това бе истински балсам при въздуха, който трябваше да се диша тук горе, особено през горещото лято.
Неподвижен като статуя, седях в моето кресло и очаквах бурята. И все пак не чувствувах никак страх. Парализираше ме само съкрушителната мисъл, че всички усилия и планове бяха загубени. Въпреки това не чувствувах разкаяние, а само съжаление. Единствената утеха беше да не мисля за бъдещето.
Когато отправих мислите си към бога, не можех да гледам на новото нещастие, което ме постигна, освен като наказание, което сам Бог ми изпращаше, задето не бях избягал, след като средствата за това бяха готови. Впрочем, макар и да признавах, че бих могъл да се изплъзна три дни по-рано, все пак наказанието ми се виждаше твърде строго, понеже бях отложил изпълнението на плана си от предпазливост, а струваше ми се, че това заслужава по-скоро награда, защото ако бях последвал и търпението си, то бих пренебрегнал всички опасности. По разумни причини бях отложил бягството си за 27 август, за да се действува против този разум, би било необходимо едно откровение, а дотолкова луд още не ме бе направила книгата на Мария д’Аграда.
Глава тридесета
Намирах се в това състояние, изпълнен с плахо очакване и отчаяние, когато двама полицаи ми донесоха леглото. Те се отдалечиха веднага, за да донесат останалото, но минаха повече от два часа, преди да видя отново някого, макар, че вратата на моята нова килия бе оставена отворена. Това забавяне не бе естествено и през главата ми минаха хиляди мисли. Все пак не можах да дойда до определено мнение. Знаех само, че трябваше да се страхувам от всичко и тази увереност ми даде повод да събера всичките си сили, за да дойда в едно състояние на спокойствие, което ме въоръжи за съпротива срещу всяко нещастие.