Той хвана главата си с ръце и излезе.
Зарадвах се с цялото си сърце, че бях намерил средство да уплаша мерзавеца. Видях, че неговият собствен интерес го принуждаваше да не казва на господарите си нито дума за случката.
Бях заповядал на Лоренцо да ми купи съчиненията на Мафей232. Този разход му причини мъки, но той не се осмели да ми каже това открито, а ме попита, защо съм се нуждаел постоянно от нови книги, когато съм имал вече толкова много.
— Прочетох всичко и искам нещо ново.
— Ще кажа да ви заемат книги от един затворник, ако пожелаете да му дадете вашите в замяна. По такъв начин ще спестите парите си.
— Те са може би романи, а аз не обичам такива.
— Научни книги са. Ако вярвате, че сте единствената умна глава, то лъжете се.
— Е добре, нека е така, ще видим. Ето ви една книга, която заемам на късмет. Донесете ми друга вместо нея.
Бях му дал „Рационариум“ от Петау233. След четири минути той ми донесе вместо него първия том на Волф234. Това ми бе извънредно приятно и му казах, че се отказвам от Мафей и той се зарадва много.
Радваше ме не толкова четенето на тези научни книги, колкото удобният случай да мога да започна размяна на писма с някой друг, който би могъл да ми бъде в помощ при моя план за бягство, който бях вече съставил в ума си. Щом Лоренцо излезе, отворих книгата и се зарадвах извънредно много, когато забелязах върху един лист думите на Сенека: „Нещастието е душата, която се измъчва за бъдещето“, перифразирани в шест хубави стихове. Съчиних веднага също така шест и, за да мога да ги напиша, измислих следното средство: бях оставил да порасне нокът на малкия ми пръст, за да мога да го ползувам като лъжичка за чистене на ушите. Изострих го, така че можеше да служи като перо. Но нямах мастило и исках вече да си пробода пръста, за да пиша с кръвта си, когато внезапно ми дойде на ум, че вместо мастило можех да използувам сока от черници, а такъв имах. Освен шестте стиха, написах и списъка на книгите, които имам, и го поставих в гърба на същата книга. Трябва да се знае, че в Италия книгите са подвързани обикновено в пергамент и то така, че при отваряне гърбът образува един джоб. Под заглавието на гърба написах: „тук е скрито нещо“. Горях от нетърпение да получа отговор. Затова, когато Лоренцо се появи на следната сутрин, му казах, че съм прочел книгата и моля лицето да ми изпрати някоя друга. След малко имах в ръцете си втория том.
Едва останал сам, отворих книгата и намерих вътре следните думи, написани на латински върху отделен лист:
„Ние сме по двама в една килия и ни прави най-голямо удоволствие да виждаме, че невежеството на един алчен тъмничар ни създава предимство, което е безпримерно на това място. Аз, който пиша настоящето, съм Марино Балби, венециански благородник и член на Ордена на сомаските. Другар ми е граф Андрея Асквино от Удине, столицата на Фриол. Съобщавам ви от негово име, че всички книги, които той притежава и чийто списък ще намерите в гърба на книгата, са на ваше разположение, но ви обръщаме внимание, господине, че трябва да бъдем извънредно предпазливи, за да държим нашата връзка в тайна от Лоренцо.“
Не беше никак за учудване, че в положението, в което се намираме, бяхме дошли до една и съща мисъл, а именно, да си съобщим взаимно списъка на нашия малък запас от книги и за тази цел бяхме избрали гърба на книгата. Тази мисъл ни внуши здравият човешки разум, но намерих странно, че той ми препоръчваше предпазливост върху един отделен лист. Струваше ми се невъзможно Лоренцо да не отвори книгата. Тогава той би видял листа и понеже не знаеше да чете, би го поставил в джоба си, за да накара някои да му прочете съдържанието. Така всичко би било открито още в самото начало. Това ми даде повод да заключа, че моят кореспондент вероятно ще да е някой съвсем безразсъден човек.
След като прочетох списъка на книгите, написах кой съм, как са ме затворили, че не зная за какво престъпление са ме наказали и че се надявам да се видя скоро свободен. Балби ми писа едно писмо от шестнадесет страници. Граф Асквино не пишеше нищо. Монахът ми разказваше цялата си злощастна съдба. От четири години бил затворен, и то, защото се ползувал от благоволението на три млади момичета. Имал три деца от тях, които от великодушие накарал да кръстят на негово име. Първия път го заплашили с укорителна проповед от началника му. Втория път го заплашили с тежко наказание и третия път, най-сетне, накарали да го затворят. Отец-приорът от неговия манастир му изпращал всяка сутрин ядене. Казваше ми в писмото си, че приорът и Трибуналът били тирани, защото нямали власт над съвестта му. Бил убеден, че трите деца били от него, затова като почтен човек, не посмял да ги лиши от предимството, което неговото име можело да им даде. После ми казваше, че не могъл да постъпи другояче, освен да признае открито своите деца, за да не могат те да бъдат приписвани клеветнически на други бащи, защото това щяло да повреди на доброто име на трите почтени момичета, от които той имал тези деца. Освен това, не могъл да заглуши гласа на природата, който говорил в полза на невинните създания.
234
Дени Петау, наричан още Дионисий Петавий, френски хронолог (1583–1652). — Б.пр. Съчинението му „Рационариум темпорум“ било използувано като учебник по история в училищата. — Бел.ред.