Той завършваше с думите: „Не съществува никаква опасност, че моят приор ще изпадне в същата грешка, понеже неговата нежност се прилага на дело само спрямо неговите ученици.“
Писмото бе достатъчно, за да опозная човека. Един особен чудак, чувствен, обзет от фалшиви представи, зъл, глупав, непредпазлив, неблагодарен — такъв се показваше той още в това първо писмо. Понеже, след като ми бе казал, че би се чувствувал много нещастен без седемдесетгодишния граф Асквино, който притежавал книги и пари, той бе написал цели две страници, за да говори лошо за него и да ми описва грешките и смешните постъпки на стария човек. Ако бях свободен, не бих отговорил на човек с такъв характер, но под оловните покриви трябваше да се възползувам от всичко. Намерих в гърба на книгата молив, пера и хартия, така че сега можех да пиша съвсем удобно. Той ми даваше също и точни сведения за всички затворници, които се намираха тогава под оловните покриви, или са били там през време на неговото четиригодишно затворничество. Каза ми, че слугата на затвора Николо му купувал тайно всичко, каквото пожелаел, назовавал му имената на затворниците и му разказвал каквото знаел за тях. Като доказателство ми съобщаваше всичко, което бе научил за моята дупка. Извадили ме от моята килия, за да настанят там патриция Приули. Лоренцо употребил два часа, за да поправи нанесените от мен повреди. Той забранил под страх от смъртно наказание на столаря, ключаря и на всички пазачи да кажат макар и дума за това.
„Още един ден“ казал пазачът „и Казанова би избягал по остроумен начин, а Лоренцо би увиснал на бесилката, понеже, макар че се престорил на много учуден при вида на дупката, все пак несъмнено е, че само той е могъл да достави необходимите инструменти, за да се извърши една толкова трудна работа.“
„Николо ми каза още“, продължаваше моят кореспондент, „че господин де Брагадино му обещал хиляда цехини, ако може да ви бъде от помощ при едно бягство. Лоренцо обаче знае това и се надява да заслужи наградата без опасност, като издействува чрез жена си вашето освобождение от господин Диедо. Никой от пазачите не се осмелява да говори за случката, защото всеки се страхува, че Лоренцо, ако би се удало да се оправдае, би си отмъстил, като накара да го изгонят.“ Монахът ме молеше да му разкажа изчерпателно цялата история и да му кажа как съм се снабдил с инструментите. Можел съм да разчитам на мълчанието му.
Не се съмнявах в любопитството му, но твърде много в неговото мълчание, тъй като още от неговата молба личеше, че той беше много недискретен човек. Но смятах, че трябваше да се отнасям добре с него, защото той ми изглеждаше да е човекът, който ще изпълни всички мои нареждания и да ми помогне за възвръщането на свободата. Затова му отговорих. Внезапно ми дойде на ум едно подозрение, което ме накара временно да не изпратя написаното от мен. Сетих се, че тази размяна на писма би могла да бъде хитрост от страна на Лоренцо, за да узнае по такъв начин от кого съм получил инструментите и къде съм ги оставил. За да изпълня желанието му, без да се изложа, му писах, че съм направил дупката с помощта на един остър нож, който съм имал и който съм оставил горе на корниза на прозореца в коридора. Минаха повече от три дни. Бях се успокоил, защото Лоренцо пропусна да потърси по корниза, което непременно би сторил, ако бе заловил писмото. Освен това, отец Балби ми писа, че знаел, че съм могъл да имам такъв нож, защото Лоренцо му бил разказал, че не ме били претърсили, преди да ме затворят. Лоренцо не бил получил заповед за това и това обстоятелство би го спасило може би, ако моето бягство бе сполучило. Накрая монахът ме молеше да му изпратя ножа си чрез Николо, комуто съм могъл да се доверя.
Лекомислието на монаха ми се стори неразбираемо. Писах му, че съвсем не съм наклонен да се доверя на Николо и че тайната ми била толкова важна, че не мога да пиша за нея. При все това, неговите писма ми доставяха удоволствие. В едно от тях ми съобщаваше защо граф Асквино бил под оловните покриви. Странно беше, че го държаха там, въпреки неговото състояние на телесна безпомощност, защото бил чудовищно дебел и едва можел да се движи, тъй като счупеният му крак бил лошо заздравял. Графът, който не бил богат, упражнявал в Удине адвокатска професия. Благодарение на тази професия той защищавал в Градския съвет правата на селското съсловие срещу благородниците, които с обичайната надменност искали да му оспорят правото на глас в провинциалните събрания. Тези искания на селяните смущавали общественото спокойствие и за да ги вразумят чрез правото на по-силния, благородниците се обърнали към държавните инквизитори и последните заповядали на графа — адвокат да изостави защитата на клиентите си. Графът отговорил, че градското право му давало основание да защитава законите и отказал да се подчини. Инквизиторите накарали да го затворят въпреки градско право и от пет години насам той дишал лековития въздух на оловните килии. Получавал, както и аз, петдесет солди дневно, но можел да разполага със свои пари. Монахът, който никога не бе имал нито хелер, ми съобщи лоши работи за скъперничеството на своя другар. Той ми пишеше още, че в килиите от другата страна на залата били затворени двама благородници от седемте общини, които се намирали в затвора също заради непокорство. Един от тях полудял и бил държан във вериги. Най-сетне ми пишеше, че в друга килия били затворени двама нотариуси.