След като подозрението ми бе изчезнало напълно, се отдадох на размисъл:
„Искам на всяка цена да добия свободата си. Лостът, който притежавам, е отличен, но ми е невъзможно да се възползувам от него, защото всяка сутрин цялата ми килия, с изключение на тавана, бива очуквана с желязна пръчка. Ако искам да изляза от килията си, това трябва да стане през тавана. За тази цел се нуждая от една дупка, а такава не мога да пробия отдолу нагоре, а и не мога да свърша тази работа за един ден. Нужен ми е помощник и той може след това да избяга заедно с мен.“
Изборът не можеше да ме затрудни, защото той можеше да падне само върху монаха. Последният беше на тридесет и осем години и макар и да не беше особено умен, все пак мислех, че любовта към свободата, първата нужда на човека, би му дала толкова решителност, за да изпълни заповедите ми. Най-напред трябваше да се реша да му доверя всичко, след това идваше въпроса да намеря начин да му предам кола си. Това бяха две трудни задачи.
Преди всичко го попитах дали желае да добие свободата си и дали е готов да предприеме всичко, за да я постигне заедно с мен. Той ми отговори, че другарят му и той били готови на всичко, за да строшат веригата си, но добави, че било безсмислено да правим неизпълними планове за бягство. Беше изпълнил четири страници с изброяване на причините, които според неговия беден разум, правели изпълнението невъзможно. Нещастният човек не виждаше никакъв изглед за успех. Отговорих му, че общите мъчнотии не ме занимават. При съставянето на моя план съм мислил само за собствените трудности, а тези щели да бъдат превъзмогнати. Накрая му дадох честната си дума, че ще го освободя, ако поиска да поеме задължението да изпълни съвсем точно всички мои предписания.
Той ми обеща.
Чак сега му съобщих, че имам едно изострено желязо, дълго двадесет цола. С него той трябва да пробие тавана на килията си и след това да направи една дупка в стената, която ни разделя един от друг. През тази дупка той ще достигне до пода над моята килия. Ще пробие тавана и след това ще ми помогне да мина през дупката.
„Щом стигнем дотам, вашата работа е свършена и започва моята. Аз ще освободя вас и граф Асквино.“
Той ми отговори, че ако ме освободи от моята килия, то ще съм все още в затвора, и нашето положение би се отличавало от сегашното само по това, че бихме имали малко повече място. Ние бихме се намирали на тавана, а той бил затворен с три здрави врати.
„Зная всичко това, преподобни отче“, отговорих му аз, „но ние не ще избягаме през вратите. Моят план е готов и съм сигурен в успеха. От вас искам само да изпълнете точно всичко и да се въздържате от всякакви възражения. Помислете само, как най-добре мога да ви изпратя нашия инструмент за освобождение, без да се усъмни този, който ще го предаде. Накарайте засега да ви купят чрез тъмничаря четиридесет или петдесет икони, които да са толкова големи, че да можете да покриете с тях цялата си килия. Тези религиозни картини не ще възбудят у Лоренцо никакво подозрение. На вас те ще послужат, за да прикриете дупката, която трябва да пробиете в тавана. Ще са ви нужни няколко дни, но Лоренцо не ще може да вижда сутрин това, което сте направили предишния ден, понеже ще го прикривате с картина. Ако ме питат защо не го направя аз сам, отговарям ви: не мога, защото нашият тъмничар ме подозира, а тази причина ще ви се види без съмнение уважителна.“