Макар че бях помолил монаха да помисли относно начина, как бих могъл да му изпратя най-добре лоста, все пак и аз самият се занимавах непрестанно, за да намеря такъв. И тогава ми дойде на ум щастлива идея, която възприех веднага. Казах на Лоренцо да ми купи една току-що излязла голяма библия-фолио. Това бе Вулгата в превод на Септуагинта. Надявах се, че ще мога да скрия лоста в гърба на този голям том и така ще мога да го изпратя на монаха. Но когато получих книгата, видях, че лостът бе с два цола по-дълъг.
Моят кореспондент ми бе писал, че неговата килия била тапицирана с иконите, аз му съобщих идеята за библията и че дължината на желязото ми създава затруднения. Щастлив, че може да блесне веднъж със своя ум, той ме подигра заради безплодието на моето въображение и писа, че е нужно просто да изпратя лоста, увит в моята лисича кожа. Лоренцо му бил разказал за красивата кожа и нямало да възбуди никакво подозрение, ако граф Асквино изявял желание да я разгледа, защото искал да си купи подобна.
„Нужно е само да ми я изпратите завита. Лоренцо няма да я отвори.“
Бях твърдо убеден в противното, преди всичко, защото една свита кожа е много по-неудобна за носене. Все пак, за да не го обезкуража и за да го убедя същевременно, че не съм толкова лекомислен като него, му писах да нареди да му се донесе кожата. Лоренцо ме помоли за това и аз му дадох кожата завита, без лоста, и четвърт час след това ми я донесе обратно с думите, че господата я намирали много хубава.
Монахът ми писа жаловито писмо, в което се признаваше за виновен, задето ми е дал лош съвет, но мислел, че не бивало да го последвам. Лостът бил загубен, понеже Лоренцо носел кожата развита върху рамото си. И това нещастие осуетявало всяка надежда. Утеших го, като му разясних неговото заблуждение и го помолих за в бъдеще да не бъде толкова смел в съветите си. Но трябваше да се направи нещо и затова се реших да изпратя лоста под закрилата на библията. Без съмнение, необходимо беше някакво приспособление, за да се попречи на преносвача на огромната книга да го открие. И направих следното:
Казах на Лоренцо, че за празника свети Михаел искам да ям макарони със сирене. За да покажа на господина, който тъй приятелски ми заема книгите си, че съм му благодарен за неговата любезност, искам да изпратя и нему една голяма чиния макарони и то като ги приготвя сам. Лоренцо ми каза, че графът искал да чете голямата книга, която струвала три цехини. Това бе уговорено между нас.
— Много добре, ще му я изпратя заедно с макароните. Донесете ми само най-голямата чиния, която имате вкъщи, защото искам да уредя нещо представително.
Той обеща да услужи според желанието ми. Аз обвих лоста в хартия и го скрих в гърба на книгата така, че той стърчеше точно по равно от двете страни. Ако сега сложех върху библията една голяма чиния макарони с много разтопено масло, бях сигурен, че Лоренцо не би могъл да види краищата на лоста, защото би трябвало да прикове погледа си върху ръба на чинията, за да не излее маслото върху книгата. Съобщих всичко това на отец Балби и му препоръчах особено да не бъде несръчен при поемането на книгата и преди всичко, да вземе двата предмета едновременно, а не един след друг.
В деня на свети Михаел Лоренцо дойде по-рано от обикновено с тиган с приспособление да държи яденето топло, който бе пълен със съвсем горещи макарони и с всички необходими прибавки за приготвянето им. Аз оставих да се разтопи едно голямо парче масло, поставих макароните в чинията и напълних последната с масло чак до ръба. Чинията беше огромна, много по-голяма от книгата, върху която я бях поставил. Всичко това стана до вратата на моята килия. Лоренцо стоеше вън в коридора.
Щом всичко бе готово, вдигнах внимателно библията и чинията, и то така, че гърбът на книгата бе обърнат към носача. После казах на Лоренцо да протегне ръцете си, да внимава да не потече масло върху книгата и да отнесе бързо всичко. Докато поставях в ръцете му значителния товар, гледах го непрестанно в очите и забелязах с най-голямо задоволство, че той не отделяше погледа си от маслото, което се страхуваше да не потече. Каза ми, че би било по-добре да отнесе първо чинията, след това щял да се върне и да вземе и книгата, но му отговорих, че чрез това подаръкът щял да загуби стойността си и че всичко трябвало да върви заедно. След това той се заоплаква, че съм сложил много масло върху макароните и ми каза, като направи смешна гримаса, че ако разлее маслото, нямало да бъде отговорен за щетите.