Щом видях библията в ръцете му, се почувствувах сигурен в успеха. Понеже краищата на лоста можеха да се забележат само ако носачът направеше силно движение настрана, а не виждах никаква причина да отклони очите си от чинията, която трябваше да поддържа в равновесие. Монахът се изсекна три пъти и по такъв начин ми даде уговорения знак, че всичко е минало благополучно. Същото бе потвърдено скоро след това и от Лоренцо.
Отец Балби се залови веднага за работа и за осем дни направи една достатъчно голяма дупка. Последната прикриваше с една икона, която прикрепваше с хлебни топки. На осми октомври той ми писа, че през цялата нощ работил върху стената, която разделяла килиите ни, но могъл да изкърти само един-единствен камък. Той преувеличаваше трудността от разтрошаването на тухлите, които бяха споени чрез много твърд цимент, но ми обеща да продължи работата, макар че с това сме щели само да влошим положението си. Отговорих му, че съм сигурен в противното и той трябва да ми вярва и да изчака.
За жалост, съвсем не бях сигурен, но трябваше да постъпя така или да изоставя всичко. Исках да се избавя от ада, в който ме държеше затворен най-ужасната тирания. Друго не знаех. Само напред! Бях решен да проведа плана си и да го изоставя едва тогава, когато се натъкна на непреодолими трудности. Бях чел в голямата книга на опита и бях научил оттам, че при големи дела не бива да се разсъждава твърде много, а трябва непосредствено да се извършат, като се има при това предвид, че при всяко човешко начинание щастието има последната дума. Ако бях съобщил на отец Балби тези висши тайни на моралната философия, той би ме сметнал за луд.
Неговата работа бе трудна само през първата нощ. Колкото по-навътре проникваше, толкова тя ставаше по-лесна, и най-сетне бе изкъртил тридесет и шест тухли.
На шестнадесети октомври към десет часа сутринта, тъкмо в момента, когато бях зает с една ода на Хораций, чух над главата си шум и три слаби удара. Това бе уговореният знак, за да се уверим, че не сме се заблудили. Той работи до вечерта и на следния ден ми писа, че ако моят таван се състои само от две дъски, той ще привърши работата още същия ден. Увери ме, че щял да внимава, щото дупката да стане кръгла, както бях пожелал, и че няма да повреди тавана. Това бе особено необходимо, понеже и най-малката дупка в тавана би ни издала. Той ми писа, че ще направи дупката така, че за довършване на работата да бъде необходим само четвърт час. Реших да напусна килията си на по-следващия ден, за да не се завърна никога вече, защото с един другар се чувствувах сигурен, че за три или четири часа бих могъл да пробия дупка на покрива на Двореца на дожите. Оттам щях да използувам всички средства, които случаят щеше да ми предложи, за да стигна до земята. Но още бях толкова далеч. Моята зла съдба ми бе приготвила повече от една трудност, която трябваше да бъде преодоляна. Един понеделник, към два часа след обяд, докато отец Балби работеше, чух да се отваря вратата на залата, съседна на моята килия. Почувствувах, че кръвта ми се смразява. Все пак запазих достатъчно присъствие на духа, за да дам чрез два удара уговорения сигнал за опасност, при който отец Балби трябваше да се промъкне бързо през дупката в стената, да се завърне в килията си и да сложи всичко в ред. След по-малко от една минута Лоренцо отключи моята килия и ме помоли за извинение, задето ми води един отвратителен субект за компания. Това бе един мъж на четиридесет или петдесет години; дребен, слаб, грозен, лошо облечен и с кръгла черна перука на главата. Докато го наблюдавах, оковите му бяха снети от двама полицаи. Не можех да се съмнявам, че човекът бе нехранимайко, защото Лоренцо го бе окачествил като такъв в негово присъствие, без тези думи да направят видимо впечатление върху него. Отговорих му:
— Трибуналът е напълно свободен да прави каквото пожелае.
Лоренцо нареди да му донесат един сламеник и му каза, че Трибуналът му определял десет солди дневно. След това той ни заключи.
Съвсем безутешен поради тази лоша шега на съдбата, наблюдавах подлеца, когото самото му просташко лице издаваше като такъв. Тъкмо се канех да го накарам да говори, сам той започна като ми поблагодари, задето бях накарал да му дадат сламеник. Понеже имах намерение да го спечеля на своя страна казах му, че може да яде с мене. Той ми целуна ръка и ме попита дали, въпреки това, би могъл да получи десетте солди, които Трибуналът му определил. Отговорих му утвърдително. След това той се хвърли на колене, извади огромна броеница от джоба си и се огледа по всички ъгли на килията.