— Какво търсите?
— Ще ми простите, господине, но търся някоя икона на светата Дева, защото съм християнин. Поне да имаше тук някое мизерно малко разпятие, защото никога не съм имал такава нужда да се помоля на свети Франциск Асизки, чието име нося недостойно.
Едва се сдържах да не се разсмея не заради неговата християнска набожност, защото в работите на съвестта и вярата никой няма право да се меси, а заради неговия особен начин на изразяване. Забелязах, че той ме смяташе за евреин. За да го извадя от заблуждението му, дадох му бързо молитвата на светата Дева. Той целуна намиращата се отгоре картина, но ми върна листа обратно и ми каза със скромен тон, че неговият баща, който бил надзирател на галера, бил пропуснал да го научи да чете. Добави, че бил последовател на светата Броеница, и ми разказа множество истории за чудеса, които изслушах с ангелско търпение. Помоли ме да му позволя да се моли на своята броеница, като гледа при това образа на светата Дева. Когато свърши, го попитах дали е обядвал. Отговори, че бил полумъртъв от глад. Дадох му всичко, което имах, и той буквално го погълна. При това изпи всичкото ми вино и когато се напи, започна да плаче и да дрънка всевъзможни глупости. Попитах го за причината на неговото нещастие и той ми разказа следното:
— Единствената ми страст е била винаги да славя Бога и нашата свята република и да изпълнявам точно нейните закони. Винаги съм бил внимателен към злодействата на хитреци, чийто занаят е да мамят хора, да престъпват законите на държавата и да действуват прикрито. Затова постоянно съм се стремял да разкривам тайните им и редовно и предано съм донасял на месер-гранде за всичко, което съм могъл да открия. Без съмнение, винаги са ми плащали за това, но парите, които ми даваха, никога не ми доставяха толкова радост, колкото удовлетворението, което изпитвах, че съм могъл да допринеса нещо за славата на пресветия Сан Марко. Винаги се смеех на предразсъдъка на хората, които считат за позорен занаята на един шпионин. Това име звучи лошо в ушите само на ония, които не обичат правителството, защото шпионинът е приятел на благополучието на държавата, бич за престъпниците и верен поданик на своя княз. Когато се е касаело да се постави на изпитание моето усърдие, то чувството на приятелство, което у други може би, оказва влияние, върху мен не е оказвало ни най-малкото влияние, а още по-малко тъй наречената благодарност. Често съм се клел да мълча, за да изтръгна от някого важна тайна, която веднага съм донасял добросъвестно. Това можех да правя с чиста съвест, понеже моят изповедник, един набожен йезуит, ме бе уверил, че съм могъл да съобщя тайната не само поради нежелание да я пазя, но и защото никоя клетва не може да обвързва, когато се касае до общественото благополучие. Чувствувах, че в усърдието си бих предал даже и собствения си баща и да накарам да замълчи гласа на природата. Преди три седмици забелязах, че на малкия остров Изола, на който живеех, се започна подозрително общуване между четири или пет видни лица от градчето. Знаех, че те бяха недоволни от правителството, защото най-знатните измежду тях бяха наказвани със затвор заради една открита и конфискувана контрабандна стока. Първият каплан, австрийски поданик, беше също в затвора. Те се срещаха вечер в кръчмата в една стая, в която се намираше и едно легло. Там те гуляеха и разговаряха, докато си отидат вкъщи. Решен да разкрия замисления от тях заговор, се осмелих един ден, когато бях сигурен, че никой не би могъл да ме види, да се скрия под леглото. Надвечер моите хора дойдоха и започнаха веднага разговор. Между другото казаха, че градът Изола принадлежал не към съдебната власт на свети Марко, а към тази на триесткото княжество, тъй като не се включвал във венецианската история. Капланът каза на главатаря на заговора, някой си Пиетро Паоло, че ако той и другите биха подписали едно заявление, той щял да отиде лично при императорския посланик и императрицата щяла да ги възнагради. Всички се съгласиха и капланът предложи да донесе на следния ден заявлението и веднага след това да отпътува за Венеция, за да го предаде на посланика.
Аз реших да осуетя този подъл план, макар че един от заговорниците беше мой кум и вследствие на това духовно роднинство ми бе по-близък, отколкото ако беше мой роден брат.
Когато заговорниците си отидоха, имах достатъчно време да се измъкна безопасно. Не считах за необходимо да се скривам втори път и по такъв начин да се излагам на опасност, тъй като бях разкрил достатъчно много. Отплувах още същата нощ и пристигнах на другия ден преди обяд. Накарах да ми напишат имената на шестимата заговорници, занесох ги на секретаря на Трибунала и му разказах всичко, което бях чул. Той ми заповяда да отида на следната сутрин при месер-гранде. Този щял да ми даде един човек, с когото трябвало да се върна обратно в Изола и да му покажа каплана, който вероятно още не ще е заминал. След това да не се грижа за нищо повече.