Казах на Сородачи да предаде това писмо не на Лоренцо, а лично на секретаря, защото той ще нареди сигурно да го повикат, ако не се качи и сам горе, което е още по-вероятно. Графът му каза, че въздействието на моето писмо било несъмнено, но трябвало да ми предаде всичко обратно, когато се върна. Глупакът му отговори, че желае да ме види отново, за да ми докаже, че на драго сърце ще ми върне всичко.
Но бе време да тръгвам. Луната не се виждаше вече. Окачих около врата на отец Балби полагаемата му се част от нашия багаж, така че той носеше от едната страна половината от нашите въжета, а от другата — своите собствени вещи. Същото направих и аз. След това ние двамата по ръкави, с шапки на главите, пристъпихме към отвора на покрива:
„И се качихме, за да видим отново звездите.“
Глава тридесет и втора
Промъкнах се пръв, Балби ме последва. Сорадачи, който ни бе придружил до дупката на покрива, получи заповед да постави отново оловната плоча на мястото й и след това да се моли на своя свети Франциск. Въпреки мъглата, всички предмети можеха да се различават доста добре. Пълзейки на четири крака, хванах здраво моя лост, пъхнах го късо в цепнатината между две оловни плочи и хванах после с четири пръста ръба на извитата от мен плоча. Така стигнах постепенно до билото на покрива. Монахът, който ме следваше, се държеше здраво с четирите пръсти на дясната си ръка за колана на панталоните ми. Така се озовах в неприятното положение на товарно животно, което трябва едновременно да тегли и да носи и при това върху един наклонен покрив, който бе станал плъзгав от една гъста мъгла.
Когато бяхме изминали едва половината от това опасно изкачване, монахът ми извика да спра. Един от пакетите му бил паднал, но той се надявал, че е задържан от водосточната тръба. Първата ми мисъл бе да го ритна и да го изпратя след пакета му. Хвала на бога, че се овладях и не го направих. Наказанието би било твърде тежко и за двама ни, понеже сам не би ми се удало да избягам. Попитах го дали е връзката с въжетата, но той ми отговори, че било неговото пакетче, в което се намирал един намерен от него на тавана ръкопис, който щял да му донесе голяма печалба. Казах му, че трябва да прежали тази загуба. Една крачка назад би могла да ни провали в бездната. Бедният монах изпъшка и ние се закатерихме по-нататък.
След като бяхме изкачили с най-големи усилия петнадесет или шестнадесет плочи, дойдохме до билото. Тук седнах удобно, като че яздех и отец Балби последва примера ми. Седяхме с гръб към малкия остров Сан Джорджо Маджоре и виждахме на около двеста крачки пред себе си многобройните кубета на църквата Сан Марко, която спада към двореца на херцога. Преди всичко свалих моя вързоп и подканих другаря си да направи същото. Той постави своята връзка въжета, колкото можа по-добре, под бедрата си, но когато поиска да свали шапката си, която му досаждаше, постъпи несръчно. Шапката се търкулна от плоча на плоча до дъждовната тръба и последва пакета с дрехи в канала. Моят беден другар бе съвсем отчаян от това и извика:
— Лошо предзнаменование! Още в началото останах без риза и без шапка, а загубих и един скъпоценен ръкопис, който съдържаше интересна и съвсем неизвестна история, състояла се в Двореца на дожите.
Моята ярост се бе поуталожила междувременно и му казах спокойно, че в двете нещастни случки няма нищо необикновено и могат да бъдат считани за лошо предсказание само от един суеверен човек и че аз не ги смятам за такова и съвсем не съм обезкуражен от тях.
— Те трябва, драги ми, да ви послужат за поука да бъдете предпазлив и разумен. От тях трябва да разберете, че бог несъмнено ни покровителствува, защото ако шапката ви беше паднала наляво вместо надясно, ние бихме били загубени, защото би паднала в двора на двореца. Там биха я намерили постовете, и безспорно биха разбрали, че някой се намира на покрива. И тогава бихме били заловени.