След като се оглеждах надясно и наляво в продължение на няколко минути, казах на монаха да чака, докато се върна и да не се помества. Само с лоста си в ръка, яздих без трудност по билото на покрива. В продължение на почти цял час изучавах всички покриви на двореца, но напразно. Никъде не съгледах нищо, на което бих могъл да закрепя въже. Бях съвсем безпомощен. Не можеше да се мисли за канала или за двора на двореца, а църквата ми предлагаше между своите куполи само дълбоки бездни, които бяха затворени от всички страни. За да стигна през църквата до каноника, би трябвало да се катеря по толкова наклонени покриви, че не виждах никаква възможност да избера този път. Моето положеше изискваше дръзка смелост, но ми забраняваше всякаква непредпазливост. Да се избере верният път беше извънредно трудно.
Трябваше да бъде взето някакво решение. Трябваше или да се върна в килията си, за да не я напусна може би никога вече, или трябваше да скоча в канала. Понеже ми оставаше само изборът между тези две възможности, то трябваше да предоставя много на случая и преди всичко да направя нещо. Погледът ми падна върху една капандура откъм страната на канала. Тя беше доста далече от мястото, откъдето бях тръгнал, за да ми позволи да приема, че осветяваният от нея таван не принадлежи към областта на килиите. Тя водеше навярно към таван над някое от жилищата в двореца, чиито врати щях да намеря отворени. Бях твърде убеден, че слугите в двореца, дори тези от семейството на дожа, биха улеснили с готовност бягството ни, ако ни забележеха. Положително те нямаше да ни предадат във властта на инквизиторите, даже ако биха познали в нас най-големите политически престъпници. Толкова омразна бе инквизицията в очите на всички венецианци.
Трябваше да изуча по-отблизо тази капандура. Като се плъзнах внимателно по права линия от билото на покрива, се намерих скоро върху малкото покривче на издатината. Държах се здраво с двете си ръце за ръба, протегнах глава напред и видях и почувствувах една малка решетка. Зад нея се намираше прозорец със стъкла, които бяха в оловни рамки. Прозорецът не ме смути, но решетката, колкото и тънка да беше, ми се струваше непреодолима пречка, понеже мислех, че без пила не бих могъл да я отстраня, а имах само моя лост.
Не знаех какво трябваше да направя и започнах да губя смелостта си, когато внезапно едно просто и естествено събитие повдигна отново духа ми.
Часовникът от кулата Сан Марко, който в този момент удари полунощ, ме освободи със силен тласък от състоянието на безпомощност, което ме сковаваше. Тези удари на камбаната ми напомниха, че в същия миг започваше денят на всички светии и че този ден е също празник на моя светия покровител, ако имах такъв. И предсказанието на йезуита, който ме бе изповядал, ми дойде на ум. Но трябва да призная, че особено повиши смелостта ми и увеличи действително телесните ми сили светското предсказание, което бях получил от моя любим Ариосто.
Звукът на часовника от кулата ми се стори като говорещ талисман, който ме подбуждаше към действие и ми обещаваше победа. Прострян по дължината си, с глава наведена към решетката, пъхнах лоста в рамката, с която тя бе споена и реших да я изкъртя изцяло. След четвърт час това ми се отдаде. Решетката се намираше неповредена в ръцете ми и аз я поставих до капандурата. Без мъка строших сега прозореца, макар че получих силно кървяща рана на лявата ръка. С помощта на лоста стигнах отново по гореописания начин до билото и по него се върнах на мястото, където бях оставил моя другар. Намерих го в яростно отчаяние. Наговори ми най-груби обиди, задето съм го оставил толкова дълго време сам и заяви, че чакал само да удари един часът, за да се завърне в килията си.
— Та какво помислихте за мен?
— Помислих, че сте паднали в някоя бездна.
— И радостта, която би трябвало да изпитвате, че ме виждате отново, е изява на обиди?
— Че какво правихте толкова дълго време?
— Елате с мен, ще видите!
Натоварих се отново с моите вързопи и се упътих към капандурата. Когато се намерихме срещу нея, уведомих Балби за всичко, което бях направил, и се посъветвах с него, как бихме могли да стигнем тавана. Това бе лесно за единия от двамата, защото другия можеше да го спусне с въжето, но не виждах никаква възможност вторият да може да го последва, понеже въжето не можеше да се закрепи на входа на капандурата. Ако се качех на нея и скочех вътре, можех да си счупя ръцете и краката, понеже разстоянието от капандурата до пода не ми бе известно. Когато му изказах тези размишления с приятелски тон, човекът ми отговори: