— Оставете ме първо да сляза. Докато съм долу, ще имате достатъчно време да размислите как да ме последвате.
Признавам, че при първото си възмущение изпаднах в изкушение да му забия лоста в гърдите. Един добър дух ме възпря и аз не го укорих с нито една дума за подлия му егоизъм, а развързах веднага моята връзка с въжетата. След като завързах здраво въжето около гърдите под мишниците, накарах го да легне по корем с краката надолу и да се спуска докато стигне до капандурата. Когато стигне дотам, му казах да влезе до отвора и да се държи с ръце за ръба. Когато той стори това, се плъзнах както по-рано по покрива, легнах по дължината си върху капандурата, опънах въжето и казах на монаха да се спусне сега без страх. Щом стигна долу, той отвърза въжето. Аз го изтеглих и видях, че височината възлизаше на повече от петдесет стъпки. Това бе твърде много, за да се реша на опасния скок. За монаха бях вече сигурен. Той бе прекарал два часа на билото на покрива, преизпълнен със страх в едно, нека призная, невдъхващо доверие положение. Извика ми да му хвърля въжетата. Той щял да се погрижи за останалото. Естествено, пазех се да изпълня този глупав съвет. Не знаех какво да правя. Очакващ вдъхновение, покатерих се обратно към билото. Погледът ми падна върху едно място до една купола, която още не бях посетил, и се запътих нататък. Видях равна площадка, покрита с олово, близо до една голяма капандура с два затворени капака. Върху тази площадка се намираше едно корито с готова вар, зидарски инструменти и една стълба, която ми изглеждаше достатъчно дълга, за да мога да сляза по нея до тавана, където ме очакваше моя другар. Това бе достатъчно, за да взема своето решение. Закрепих въжето на първото стъпало и домъкнах неудобния товар до капандурата. Сега обаче, въпросът беше да вкарам тежката стълба в капандурата. Трудностите, които ми създаваше това, ме накараха да съжаля, че съм лишен от помощта на монаха.
Бях довлякъл стълбата дотам, че единият и край допираше капандурата, докато една трета от дължината й стърчеше извън водосточната тръба. Плъзнах се до капандурата, привлякох стълбата към себе си и завързах края на въжето си за осмото й стъпало. След това я спуснах, докато върхът й се намери непосредствено до капандурата. Сега се помъчих да я пъхна вътре, но ми бе невъзможно да я накарам да влезе повече от петото стъпало, защото върхът й опираше вътре до покрива на капандурата и не би могло по никой начин да се вкара по-навътре, без да се строши или капандурата, или стълбата. За това имаше само едно средство. Трябваше да повдигна другия край. Чрез наклоняването върхът можеше да мине край пречката и след това тя щеше да се плъзне надолу по собствената си тежест. Без съмнение, би трябвало да поставя стълбата напреко и да закрепя за нея моето въже, за да мога да се спусна безопасно по нея. Но тогава стълбата би останала там и на следната сутрин би издала на полицаите и на Лоренцо мястото, където може би бихме се намирали още.
Не исках да рискувам да загубя чрез една непредпазливост плода на толкова труд и опасности. За да отстраня всякакви следи, стълбата трябваше съвсем да изчезне. Понеже нямаше кой да ми помогне, реших да се спусна сам до водосточната тръба, за да вдигна стълбата и тъй да постигна целта си. Така и направих, но при такава голяма опасност, че само благодарение на някакво чудо не заплатих с живота си за своята смелост. Пуснах въжето, без да се грижа повече за стълбата. Нямаше защо да се страхувам, че ще падне в канала, тъй като тя се бе закачила здраво с третото си стъпало за тръбата. С лоста в ръка се спуснах сега чак до мраморната водосточна тръба. Докоснах последната с върха на краката си, докато лежах по корем. В това положение, събирайки всичките си сили, можах да повдигна отзад стълбата и да я тикна същевременно напред. За голяма моя радост видях, че тя бе влязла с около една стъпка по-дълбоко в капандурата. Читателят ще разбере, че по такъв начин тежестта й се намаляваше значително. Касаеше се да я вкарам само още две стъпки по-навътре, като я повдигна същевременно толкова нагоре, тъй като, щом станеше това, трябваше само да легна отново на покрива на капандурата, за да вкарам цялата стълба с помощта на въжето. За да я вдигна сега толкова високо, колкото бе нужно, се изправих на колената си. Но в резултат на напрежението, се плъзнах и останах върху покрива само с гърдите си и с двата лакътя.
Ужасен момент! И днес още потрепервам при спомена за него. Читателят едва ли е в състояние да си представи целия ми ужас. В инстинкт за самосъхранение напрегнах почти несъзнателно всичките си сили, за да се задържа и мога да кажа, че това ми се отдаде по някакво чудо. Не изгубих нито за момент хладнокръвие и най-сетне, като напрегнах всичките сили на ръцете си, успях да се повдигна, така че тежестта на тялото ми почиваше върху дланите, докато същевременно се опирах и на долната част на тялото си. За щастие, нямаше защо да се грижа повече за стълбата, понеже при необикновено голямото усилие, което щеше да ми излезе толкова скъпо, имах щастието да я тикна три стъпки по-дълбоко в капандурата, така че тя стоеше там неподвижна.