Като се държах опрян на дланите си и на областта между долната част на трупа и бедрата, върху ръба на водосточната тръба, видях, че бих бил вън от всякаква опасност, ако можех да повдигна десния си крак и да поставя първо едното, а после и другото коляно върху тръбата. Но страданията ми не бяха се свършили. Вследствие напрежението, сухожилията ми се бяха свили тъй силно, че един извънредно болезнен гърч парализира всичките ми крайници. Все пак не се отчаях, а останах неподвижно, докато мине атаката. Знаех, че това беше най-доброто средство срещу гърча, защото го бях изпробвал често върху себе си. Колко ужасен беше този момент! След две минути поднових усилията си и достигнах успешно с двете си колена водосточната тръба. След като си поех дъх, повдигнах внимателно стълбата, докато тя затрепери най-сетне успоредно с малкия покрив на капандурата. Това ми стигаше, тъй като ми бяха добре познати законите на равновесието. Взех отново лоста си в ръка и се покатерих по същия начин на капандурата. Сега вкарах без голям труд цялата стълба, чийто край пое моя другар. Хвърлих на пода дрехите си, въжетата и изкъртената решетка и слязох по стълбата. Монахът ме прие преизпълнен от радост и сложи стълбата настрана. Опипвайки с ръце наоколо, ние изследвахме тъмното помещение, в което се намирахме. То бе около тридесет крачки дълго и двадесет крачки широко.
На единия край намерихме една двойна врата, която се състоеше от железни пръчки. Това беше лошо предзнаменование. Но когато поставих ръката си на намиращата се в средата дръжка, последната се подаде на натиска и вратата се отвори. Най-напред тръгнахме по протежение на стените около новото помещение, но когато искахме да го пресечем, блъснахме се в една голяма маса, която бе заобиколена със столове и кресла. Върнахме се към мястото, където бяхме намерили прозорци и отворихме един от тях. Но при светлината на звездите съгледахме само бездните между куполите на дома. Нито за миг не помислих да сляза оттук, защото знаех къде ще попадна. Затворих отново прозореца. Напуснахме залата и се върнахме на мястото, където бяхме оставили багажа си. Изтощен телесно и душевно до крайна степен, се отпуснах върху пода. Поставих една връзка въжета под главата си и една сладка дрямка ме овладя. Предоставих се на нея съвсем безволен. Би ми било невъзможно да противостоя на съня, дори и да знаех, че той щеше да ми струва живота. Спомням си добре и досега какво блажено чувство изпитвах, когато заспивах.
Спах в продължение на три и половина часа. Виковете и силното разтърсване на монаха едва можаха да ме разбудят. Той ми каза, че току-що ударило пет часа и не можел да разбере как съм могъл да спя в положението, в което се намирахме. За него бе неразбираемо, за мен обаче — не. Сънят ми не беше по моя воля. Бях се поддал на изтощената си природа и лежах, тъй да се каже, в последно издихание. В това изтощение нямаше нищо чудно. От два дни не бях нито ял, нито заспивал от вълнение, а усилията, които трябваше да направя, надвишаваха това, което един човек може да даде при обикновени условия. Те биха били достатъчни да изтощят напълно силите на който и да било. Освен това, този благотворен сън ми бе възвърнал старата сила, а и както забелязах с голяма радост, тъмнината се бе толкова разсеяла, че можехме да действуваме по-уверено и по-бързо.
Щом се огледах, извиках:
— Това не е затвор. Тук трябва да има някой лесно намираем изход.
Тръгнахме към стената, която се намираше срещу желязната врата и ми се стори, че разпознавам в един много тесен ъгъл врата. Опипах я с пръсти и най-сетне намерих дупка за ключ. Пъхнах в нея моя лост и с три или четири удара разбих ключалката. Влязохме в една малка стая, където намерих върху една маса един ключ. Опитах го на една срещуположна врата, завъртях го и видях, че тя се отключи. Поставих ключа обратно на масата, където го бях намерил, и помолих монаха да вземе нашите пакети. След това напуснахме стаята и се озовахме в един коридор, в който се намираха ниши, изпълнени с книжа. Това бяха архиви. Открих една малка каменна стълба и тръгнах по нея. Намерих една друга, слязох също и по нея и стигнах до една стъклена врата. Отворих я и се намерих изведнъж в една зала, която познавах. Отворих един прозорец. Би ми било лесно да се прехвърля през него, но тогава бих се намерил в лабиринта на малките дворчета, които заобикалят църквата Сан Марко. За Бога, само не подобна глупост!