Върху едно писалище видях един железен инструмент със закръглен връх и дървена дръжка. Той служеше на секретаря на канцеларията да пробива пергаментите и да прикрепя посредством един конец оловния печат. Взех инструмента. Отворих писалището и намерих препис от едно писмо, с което на проведитора на Корфу се съобщаваше за изпращането на три хиляди цехини за поправка на крепостта. Потърсих цехините. Нямаше ги. Бог знае с какво удоволствие бих ги взел и как бих се изсмял на монаха, ако би ме обвинил, че извършвам кражба. Бих погледнал на тази сума като на подарък от небето и съвсем откровено бих се смятал за неин собственик според правата на завоевателя.
Отидох до вратата на канцеларията и пъхнах лоста в ключалката. За по-малко от минута обаче се уверих, че няма да мога да строша ключалката и затова реших да направя бързо една дупка в едното крило на вратата. Избрах си едно място, където дървото имаше малко чепове. Залових се веднага за работа и с бързи удари на лоста си пробивах и разцепвах дървото, доколкото можех. Монахът ми помагаше според силите си с дебелото шило, което бях намерил върху писалището. Но той трепереше при ехтящия шум, който вдигаше моя лост, щом го забивах в дървото, и който навярно се чуваше на далечно разстояние. Чувствувах много добре голямата опасност, но не ми оставаше нищо друго, освен да продължа.
След половин час дупката бе вече задоволително широка, защото без трион едва ли бих могъл да я направя още по-широка. Ръбовете й изглеждаха страшни, понеже по тях се издаваха остри цепленки, които можеха да ни раздерат дрехите и ни наранят. Дупката се намираше на пет стъпки от пода. Поставихме пред нея две столчета едно до друго и се качихме върху тях.
Монахът се пъхна със скръстени ръце и с главата напред в дупката. Задържах го първо за бедрата, после за краката и ми се отдаде да го пробутам. Не се безпокоях от това, че стаята, към която водеше вратата, беше тъмна, понеже познавах мястото. Когато моят другар бе от другата страна, му подадох нашите пакети. Оставих само въжетата. След това поставих трето столче върху двете първи и се качих върху него, така че дупката се намираше вече на височината на бедрата ми. Пъхнах се в нея до долната част на тялото, макар че това ми създаваше големи затруднения, понеже дупката бе много тясна, нямах опора за ръцете си и понеже никой не ме буташе отзад, както аз бях напъхал монаха. Казах на Балби да ме хване и тегли, без да обръща внимание, дали ще бъда разпокъсан. Той се подчини и аз имах твърдостта да понеса ужасните болки, които ми причиняваха острите цепленки на дървото, като ми раздираха слабините и бедрата.
Когато най-сетне преминах успешно, взех бързо моя пакет, слязох по две стълби и отворих без труд вратата на коридора, който води към голямата врата на Кралската стълба и до който се намира кабинетът на военния министър. Тази голяма врата бе затворена, както тази на залата с архивите, и от пръв поглед видях, че не можех да сторя нищо на тази врата без млат или патрон за разбиване. Лостът, който имах в ръката си, като че ли ми казваше: това е краят, не мога да ви помогна вече. Можеш да ме захвърлиш. Лостът бе оръдието на моята свобода. Обичах го. Той бе достоен да виси като благодарствена жертва над олтара на свободата и спасението. Затова го задържах.
Напълно спокоен и съсредоточен седнах на един стол и казах на монаха:
— Седнете и вие. Моето дело е свършено. Бог или щастието трябва да направят останалото. Нека небесният водач за останалото да се грижи. Или пък щастието, ако той не се погрижи. Не зная дали хората от двореца ще дойдат да чистят днес, в деня на всички светии или утре на Задушница. Ако дойде някой, аз ще избягам щом се отвори вратата, а вие ще ме последвате. А ако не дойде никой, то не се мърдам оттук. Дори да умра от глад, не може нищо да се направи.
От тези ми думи нещастният монах изпадна в ужасна ярост. Той ме нарече обезумял глупак, съблазнител, измамник, лъжец. Това не ме развълнува и аз го оставих да ругае. Внезапно удари шест часа. От събуждането ми на тавана бе изминал само един час.
Сега най-важното за мен бе да се преоблека напълно. Отец Балби изглеждаше като селянин, но дрехите му не бяха разпокъсани и покрити с кръв като моите. Неговата жилетка от червена фланела и неговите панталони от виолетова кожа бяха здрави. А аз изглеждах достоен за съжаление — облян в кръв и с дрехи на парцали. Над коляното ми кървяха две дълбоки рани, които бях получил при дъждовната тръба. Дупката във вратата на канцеларията ми беше раздрала жилетката, ризата, панталоните, слабините и бедрата. Навсякъде имах ужасни наранявания. Разкъсах няколко носни кърпи и се превързах с тях, доколкото можах. След това облякох красивия си костюм, в който навярно изглеждах доста смешен през студените есенни дни. Подредих косата си, доколкото това ми се отдаде в мрежата, извадих бели чорапи, сложих си поради липса на друга риза с дантели и облякох още две отгоре. Носните кърпи и чорапите пъхнах в джобовете си, а всичко останало хвърлих в един ъгъл. Метнах моето красиво наметало на рамената на монаха и добрият човек изглеждаше, като че ли го бе откраднал. Аз трябва да съм изглеждал като кавалер, който е бил на бал, след това е прекарал нощта на някое лошо място и там се е малко разрошил. Само превръзките на моите колена, които се виждаха, не отиваха към моята малка неподходяща елегантност.