В този елегантен костюм, със своята красива шапка с испанска златна дантела и бяло перо, пристъпих към един отворен прозорец. Няколко безделници, които (както узнах две години по-късно в Париж) се намираха случайно в двора на Двореца на дожите, се учудиха, че един толкова изискано облечен господин като мене може да бъде горе в този час, отидоха при човека, който имаше ключ от тази зала, и му съобщиха това. Той помислил, че може би е затворил някого предния ден, взе ключовете и се качи горе. Ядосах се, задето се бях показал на прозореца. Не знаех, че тъкмо това беше най-голямото щастие за мен. Седнах отново до монаха и се оставих да бъда руган от него, когато внезапно до ухото ми достигна дрънкане на ключове. Съвсем възбуден, скочих и погледнах през една малка цепнатина, която за щастие се намираше между двете крила на вратата. Видях само един човек без шапка, само с една перука на главата, той се качваше бавно по стълбата, държащ в ръката си голяма връзка ключове. Казах на монаха с много сериозен тон да не си отваря устата, а да върви след мен и да ме последва веднага. Държах в дясната си ръка лоста си, скрит под дрехата. Застанах пред вратата тъй, че да мога да изляза веднага, щом бъде отворена. Молех се на Бога човекът да не ми окаже никаква съпротива, понеже в такъв случай бих се видял принуден да го поваля, а бях решен на това. Вратата се отвори. При вида ми бедния човек застана като вкаменен. Без да се спра, без да кажа нито дума, използувах слисването му и се спуснах бързо по стълбата, монахът след мене. С бързи крачки, но не като беглец, се обърнах към великолепната така наречена Гигантска стълба, без да слушам Балби, който непрекъсната ми викаше:
— В църквата! В църквата!
Вратата на църквата бе отдалечена на двадесет крачки от стълбата, но църквите във Венеция отдавна вече не предлагаха сигурност на преследвани престъпници и затова никой не търсеше убежище в тях. Монахът знаеше това, но в страха си го забрави. По-късно ми каза, че ме подканил да вляза в църквата само защото някакво религиозно чувство го привлякло към олтара.
— Защо не отидохте там самичък?
— Не исках да ви напусна.
Той би трябвало да каже: не исках да ви загубя.
Сигурността, която търсех, се намираше извън границите на светлейшата република и аз бях вече поел пътя за там. Мислено бях вече стигнал. Но касаеше се да стигна също и телесно. Упътих се право към Кралската врата на Двореца на дожите. Без да погледна никого — това е най-доброто средство да не ви се обръща внимание — отидох през малкия Марков площад до брега, качих се в първата срещната гондола и казах съвсем високо на гондолиера, който стоеше на задната част:
— Искам да отида във Фазина, повикай бързо още един гребец.
Такъв се намираше съвсем наблизо и докато гондолата бе отвързана, седнах на средното подплатено седалище, а монахът на страничната скамейка. Чудноватата фигура на Балби, без шапка и с красиво наметало върху рамената, моят неподходящ за времето костюм, всичко това трябваше да наведе хората на мисълта, че съм някой шарлатанин или астролог.
Щом заобиколихме митницата, лодкарите започнаха да гребат силно по Канала на Джудека, по който трябваше да се мине, за да се стигне до Фузина или до Местре, където в действителност исках да отида. Когато бяхме изминали половината канал, протегнах главата си през прозореца и попитах задния гондолиер: