Писах на френски, а не на италиански, тъй като френският език е по-разпространен от моя роден език. Ако някой би ме укорил за допуснати неточности в езика, откривайки в стила ми италианския начин на изразяване, той би имал право и в твърдението, че съм неясен именно поради това. Теофраст се е харесвал на гърците, въпреки че е запазил диалекта на о. Лесбос. Тит Ливий също е обичан от римляните, въпреки употребяваните от него провинциални падуански изрази. И ако и аз съм успял да възбудя нечий интерес, то мога, струва ми се, да претендирам за същото снизхождение. Освен това цяла Италия харесва Алгароти, въпреки че неговият стил е изпълнен с галицизми.
Забележително е, че от всички живи езици, които са от значение за науката, единствен френският не се обогатява за сметка на другите езици. Напротив, другите езици, макар и по-богати от него, си присвояват не само отделни думи, а дори цели изрази, щом само почувствуват, че могат да увеличат красотата си чрез такива заимствувания. И още нещо: тъкмо тези, които най-много заимствуват от френския език, се оплакват на висок глас, че той е беден, като че ли с това искат да оправдаят собствения си грабеж. Казват, че френският език в развитието си е достигнал цялата възможна красота, до която може да се стигне, и би трябвало да се признае, че тя е на такава голяма висота, че и най-малкият чужд принос би го направил по-неблагозвучен; аз обаче считам, че това мнение се дължи на известно предубеждение. Защото, макар че френският език е по-ясен и по-логичен от всички други езици, би било дръзко да се твърди, че той не може да се развие и над досега постигнатото съвършенство. Спомняте си, че по времето на Люли всички бяха единни в мнението си за неговата музика: дойде Рамо и всичко се промени. Културният подем, който се забелязва във френския народ, може да го поведе по неизвестни досега пътища и да се стигне до сътворяването на нова невиждана красота и съвършенство.
Девизът, който поставих на моята творба, оправдава честите ми отклонения и моите станали вече може би досадни разяснения. (Не е мъдър онзи, който не е мъдър за себе си.) По същата причина аз винаги съм чувствувал необходимост да бъда похвален в добро общество:
Слушателят поощрява усърдието, похвалената добродетел. Расте и славата дава огромно насърчение.
С удоволствие бих прибавил към това и гордата поговорка:
„Всеки от ума си тегли“, но се страхувам да не дам повод на много хора, които, щом им стане криво, веднага да викнат: не е моя вината! На такива все пак трябва да им предоставим малко утешение. Защото, ако нямаха поне това утешение, те биха се намразили сами себе си, а такава омраза често има фатални последици и води до самоубийство.
Аз лично винаги съм търсил в себе си основната причина за доброто или злото, което ме е постигало. Затова и винаги с удоволствие съм бил ученик на самия себе си и мой свещен дълг беше да обичам своя учител.
Глава първа
Дон Яков Казанова, роден в Сарагоса, главен град на Арагона, законен син на дон Франческо, отвлече през 1428 година дона Ана Палафос от манастир; това стана на следния ден, след като тя бе дала тържествен обет. Дон Яков беше таен писар на крал Алфонсо и избяга с нея в Рим, където Ана трябваше да прекара една година в затвора; след това папа Мартин III я освободи от тържествения обет и благослови брака им по препоръка на дон Жуан Казанова, дворцов управител в светейшия палат и вуйчо на дон Яков. Всички деца, родени от този брак, умряха в ранна възраст, с изключение на дон Жуан, който се ожени през 1475 година за дона Елеонора Албани и доби от нея син на име Марк Антоний.
През 1481 година дон Жуан уби един кралски офицер, поради което бе принуден да напусне Рим. Той избяга с жена си и сина си в Комо. По-късно напусна и този град, за да потърси щастието си още по-далеч и умря през 1493 година като спътник на Христофор Колумб.
Марк Антоний стана добър поет в Марциалов стил; той бе секретар на кардинал Помпей Колона. Сатирата срещу Джулио ди Медичи, отпечатана в неговите събрани съчинения, го принуди да избяга в Рим, откъдето по-късно се върна в Комо и се ожени за младата Абондия Рецоника.
Когато Джулио ди Медичи стана папа Климент VII, той му прости и му позволи да се върне с жена си в Рим. Малко след завземането и ограбването на града от императорските войски през 1526 година Марк Антоний умря от чума (иначе би умрял в немотия, тъй като войниците на Карл V му ограбиха всичко, което притежаваше). За него говори подробно Пиетро Валериано в своята книга.