Три месеца след смъртта му неговата вдовица роди син, Джакомо Казанова; той умря в дълбока старост във Франция като полковник от армията, която се би при Фарнезе срещу крал Анри Наварски, по-късно Анри IV Френски. Джакомо остави в Парма един син, който се ожени за Тереза Конти. От този брак се роди син, Джакомо, който през 1680 г. се ожени за Ана Роли. Те имаха два сина — Джанбатиста и Гаетано Джузепе Джакомо. По-големият от тях напусна Парма през 1712 г. и изчезна, а по-малкият деветнадесетгодишен се отдели през 1715 г. от семейството си.
Тези бегли сведения намерих в един бележник на моя баща. Останалото научих от майка ми.
Гаетано Джузепе Джакомо напусна бащиния си дом, увлечен от красотата на някаква артистка, тъй наречената Флаголета, изпълняваща роли на весела любовница. Влюбен и без средства, той реши да се прехранва със своите лични способности. Стана танцьор, пет години по-късно актьор и като такъв се отличи повече с безукорния си характер, отколкото със своя талант.
Може би защото й се бе наситил, а може би и защото беше ревнив, той напусна Флаголета и стана във Венеция член на друга актьорска трупа, която играеше в театъра „Сан Самуеле“. Срещу неговата стая живееше обущар на име Джеронимо Фарузи с жена си Марция и единствената им дъщеря Дзанета, съвършена красавица на шестнадесет години. Младият актьор се влюби в момичето и съумя да разбуди нежността й и да я придума да избяга с него. Това бе единственият начин да я притежава, защото Марция никога не би дала дъщеря си на артист, още по-малко на Джеронимо. В нейните очи един комедиант бе крайно презряна личност. Младите влюбени се снабдиха с нужните документи и съпроводени от двама свидетели, отидоха при кардинала на Венеция, който благослови брака им. Майката на Дзанета, Марция, плачеше и проклинаше сполетялото я нещастие, а бащата умря от скръб. Този брак даде поколение: девет месеца след сватбата, на 2 април 1725 г. съм се родил аз.
На следващата година майка ми ме е предоставила на грижите на Марция, която й била простила, като узнала, че баща ми й обещал никога да не я принуждава да излиза на сцена. Всички актьори давали такова обещание, когато се женели за някое момиче от градско семейство. Обещанието обаче никога не се удържало, защото самите жени също не настоявали да удържат думата си. Освен това за майка ми е било голямо щастие, че се е научила да играе в комедии, тъй като в противен случай, останала след девет години вдовица с шест деца, тя не би имала средства да ги издържа.
Бил съм, значи, на една година, когато баща ми ме оставил във Венеция, за да поеме ангажимент в Лондон. В този голям град майка ми е стъпила за пръв път на сцената. Тук се е родил през 1727 г. моят брат Франческо, който като прочут художник баталист живее сега във Виена, отдаден от 1783 г. насам на призванието си.
Към края на 1728 г. родителите ми се завръщат във Венеция, където майка ми — веднъж станала актриса, си остава актриса.
През 1730 г. се роди моят брат Джовани, който в края на 1795 г. почина като директор на художествената академия на курфюрста в Дрезден. През следващите три години майка ми ражда две дъщери, едната от които умря като невръстно дете, а другата, омъжена, продължава да живее и днес — през 1798 г. в Дрезден. Аз имах още един, най-малък брат, който стана свещеник и умря преди 15 години в Рим.
Сега вече достигаме до началото на моето съществувание като мислещо същество.
Органът на паметта се разви у мен в началото на август 1733 г. Бил съм, значи, на осем години и четири месеца. За събития, станали преди това време, нямам дори бегъл спомен. Първото нещо, което си спомням, е следното:
Стоях в ъгъла на стаята си, наведен до стената. Държах главата си с ръце и гледах втренчено кръвта, която се стичаше на тънка струя от носа ми и капеше на пода.
Баба ми Марция, чийто любимец бях, дойде при мене, изми лицето ми със студена вода, качи ме, без никой в къщи да забележи това, в една голяма гондола и ме отведе в гъсто населения остров Мурано, на половин миля от Венеция.
Тук слязохме и отидохме в някаква пещера, където намерихме една стара жена, седнала с черен котарак в скута върху мръсно легло. Около нея се излежаваха още пет-шест котки. Тя беше вещица. Двете старици поведоха дълъг разговор, воден на фриулски диалект, в края на който баба ми й даде един сребърен дукат. Тогава тя отвори някакъв голям сандък, хвана ме под мишниците, сложи ме вътре и затвори капака, като ми каза да не се страхувам. Дори само тази забележка би била достатъчна да ми внуши страх, ако тогава изобщо притежавах способността да мисля, но аз и така си бях съвсем замаян. Лежах си спокойно, свит в един ъгъл, държах си кърпичката под носа, понеже още ми течеше кръв, и не се интересувах ни най-малко от шума, който проникваше отвън. Чувах последователно ту смях, ту плач или песен, ту викане и тропане по сандъка; всичко това обаче ми беше напълно безразлично. Най-сетне ме извадиха оттам — кръвта беше спряла. Страшната старица ме милва и гали около стотина пъти, съблече ме и ме постави в леглото, след което изгори някакви треви, улови дима им в кърпа, с която ме обви, промърмори някакви заклинания, после отново ме отви и ми даде пет много сладки бонбончета. След това намаза слепите ми очи и тила ми с някаква приятно миришеща помада и отново ме облече. После каза, че кръвотеченията ще спрат постепенно, но не трябва да разказвам никому какво е направила, за да ме излекува. Заплаши ме, че ако посмея да разкажа някому за нейните тайни, ще изтече цялата ми кръв и ще умра. След като ми внуши това, тя добави, че през следващата нощ една красива жена ще дойде при мен и от нея ще зависи моето щастие, стига да имам достатъчно воля да не разкажа никому за това посещение.