— Какво като го срещнем?
— Искам да му задам няколко въпроса.
— Това е интересна цел — съгласи се магарето. — И аз искам да му задам няколко въпроса.
— Но главното е да се движим — настоя Лиско. — Казвал съм ти сто пъти, страшно, е цял живот на едно място. Без движение животът е безсмислен… Тръгваме ли?
— Разбира се. — Мокси се намръщи. — Жалко, че се върнахме. Сега трябва да извървим едно и също разстояние два пъти.
— Нищо, Мокси… Извлечи поуката и не съжалявай!…
Потеглиха отново на изток. Те вървяха винаги на изток, натам, откъдето всяка сутрин изгрява слънцето. Все по-голяма ставаше равнината, все по-смътни ставаха контурите на планината.
Привечер пред тях неочаквано се изпречи една черна река. Пипнаха я и разбраха, че е твърда. Освен това реката не течеше наникъде. Магарето протегна лявото си копито за втори път напред и я пипна отново.
— Тази река е много черна и твърда — забеляза смутено то.
— Това не е река — отвърна Лиско.
— Какво е, щом не е река?
— Това е големият асфалтов път.
— Откъде знаеш?
— В гнездото на орела ми прочетоха нещо от енциклопедията… Ще тръгнем по него и ще ни отведе при брега на морето.
Глава осма
АСФАЛТЪТ НА СВЕТА
Каменната ера, бронзовата ера, ерата на първата машина - всички те бележат развитието на човечеството. Сега хората живеят в света на своята най-нова ера — ерата на асфалта. Някога камъкът бе нужен на човека да убива, бронзът освен за убиване му служеше и за изковаване на съдини, парата му даде по-голяма скорост на движението. Асфалтът пък разви пързалянето с летни кънки. Представете си какво би било едно детство без асфалтови площадки и летни кънки. Щом осигури достатъчно асфалтови площадки за децата, човекът отдели останалото количество асфалт за направата на пътища.
За късо време всички шосета бяха покрити с тази черна дъвка. Друсането по шосетата бе ликвидирано с един замах. За да оползотворят гладките пътища, хората започнаха да си купуват автомобили. А сега погледнете първата картинка на 35 страница. В най-кратко време подобни картинки станаха обикновено явление.
По-късно човекът започна не само да пътува по асфалта, но и да живее върху него.
В тези подвижни къщички има спално помещение, салонче, кухня с баня и хладилник, както е показано на третата картинка.
За човека това не е нищо ново, тъй като циганите отдавна са познавали този вид пътуване, в което ще ви увери четвъртата картинка.
А да не говорим за цирковите артисти.
По този начин човекът неусетно заприлича на костенурката: където и да отиде, отива с дома си, а шосетата сякаш се изпълниха с хиляди пътуващи циркове.
Във въздуха се понесе сладникавото ухание на асфалта, което започна да измества аромата на полските треви и цветя.
Асфалтът се оказа мек и нежен, удобен само за гумени колелета. Той не може да понася веригите на танковете и лафетите на оръдията. На танковете и оръдията вече се забранява да се качват по асфалта, а може би ще бъдат изхвърлени и от полетата, където мачкат посевите и цветята.
Глава девета
ГОСПОДАРЯТ НА СВЕТА
По асфалта се вървеше добре. Нямаше какво да се заобикаля, нищо не ги спъваше, никъде не затъваха — просто вървиш и си мислиш нещо, каквото си щеш, дори можеш да заспиш и пак да вървиш — пътят те води, той определя посоката, той ще ти подскаже къде да спреш. Лиско седеше удобно върху гърба на Мокси и се прозяваше. Спеше му се, но се стараеше да бъде буден, да не обиди магарето, което отдавна спеше, но пристъпваше ритмично и от време на време отваряше едното си око.
Така ги завари големият ръмжащ звяр. Мокси се събуди и изви глава назад. Лиско вече трепереше. Докато се усетят, големият ръмжащ звяр се зададе, профуча край тях и изчезна зад завоя.
— Уплаши ли се? — запита Лиско отгоре.
— Ти се уплаши — отвърна Мокси отдолу.
— Не — рече Лиско отгоре, — ти се уплаши и трепериш.
— И двамата треперим — отвърна Мокси отдолу.
— Какво беше? — запита Лиско отгоре.
— Исках да ти задам същия въпрос — отвърна Мокси отдолу. — Беше някакъв огромен ръмжащ звяр.
— Много огромен и много ръмжащ — съгласи се лисичето. — По-огромен, отколкото можеш да си помислиш.
— Помислих си го точно такъв… Да се връщаме ли?
— Не вярвам да си го помислил точно такъв.
— Доколкото си спомням, предложих да се връщаме.