— Кое? Това, дето се приближава ли? — ДА!…
— Дето вече е съвсем близо, така ли?
— Да, да, да! — А, това е човек. Лиско изтръпна.
— Какво?
— Човек.
— А?
— Това е именно човекът, за когото си слушал толкова много. Господарят на света.
— Не думай!
— Да.
— Какво — да?
— Казвам ти — да.
— Защо — да?
— Отговарям на въпроса ти.
— Какво те питах?
— Дали днес времето ще бъде хубаво?
— Не те питах това.
— А какво?
— Питах те дали това е човекът.
— И аз ти отговорих.
— Защо тогава ме занимаваш с времето?
— Иронизирам те, понеже хитруваш.
— А не сме тръгнали да се иронизираме, нали?
— Да, но ти хитруваш.
— Как?
— Ами отначало се изплаши и се учуди, че това идващо нещо е човекът, защото никога не си го представяше така, а после — нали си едно прочуто хитро лисиче, взе, че се; осъзна, и реши да не издаваш учудването си. Магаре съм, но все пак и аз съм животно — не се подигравай с мен.
— Слушай, Мокси — рече сериозно лисичето. — Прав си. Аз съм наистина едно хитро лисиче, което не желае да мине за наивно и за страхливо… Извинявай. Надявам се вече да не хитрувам на дребно… Значи това е човекът?
— Да.
— Господарят на света?
— Аха.
— Знаеш ли, малко съм разочарован.
— Защо?
— Другояче си го представях. Струва ми се, че нещо не му достига. Много е дребен, два крака му липсват и се движи бавно, като нас… Не, Мокси, човекът ме разочарова. Ония зверове биха го схрускали като нищо. Боже. колко много съм чувал за това животинче, а какво излезе?… И моят автор ли представлява нещо такова?
— Сигурно. Те, хората, са все такива типове… По един тип са създадени, като нас.
Този, за когото ставаше дума, вече се приближи съвсем. Пристъпваше бавно, запотен и приведен под тежестта на раницата, но в лицето му имаше нещо бодро и весело, изглежда, умората не се бе отразила на настроението му. Човекът спря до тях и също се отби от пътя; смъкна раницата на земята, избърса челото си с кърпа и седна на тревата. Раницата му приличаше на планина. Не толкова голяма, разбира се, колкото една планина, но пред нея той приличаше на дете. Позволете ми да се намеся и да ви я опиша по-обширно. Сигурно сте виждали такива раници — дълги, нарамиш ли ги, стигат кажи-речи до коленете и съдържат всичко, каквото може да си помислите: малка палатка, спален чувал, тенджера, чиния, лъжица, вилица, нож, чаша, бельо, пуловер, бански гащета, принадлежности за бръснене (макар че този човек беше с брада), четири книги, от които поне една от Хемингуей, перодръжка, паспорт с визи, карта на света, пари (малко), цигари, кибрит, яке, примус, носна кърпа, кърпа за лице, сапун, снимка на едно момиче и всичко друго, каквото може да ви хрумне.
— И вие ли обикаляте? — запита човекът, след като си запали цигара.
— Да — отвърна Лиско.
— На автостоп ли сте?
— Не. Единият носи другия.
— Добре — отвърна човекът.
На него не му направи впечатление, че единият носи другия, защото бе видял какво ли не по пътя си. Само пушеше, почиваше и се оглеждаше назад.
— От къде сте? — запита Лиско, понеже трябваше да поддържа разговор.
— От Холандия.
— Жив холандец, нали?
— Това е страна, пълна с вятърни мелници и лалета — поясни човекът.
— Знам — побърза да излъже лисичето. — Там всички хора са холандци, нали? Вятърни мелници, лалета и холандци.
— Да. Били ли сте там?
— Не — побърза да каже истината Лиско, защото си знаеше, че ако забави отговора, току виж, че е изтърсило някоя лъжа, от която трудно ще се измъкне. — Чел съм в енциклопедията — все пак излъга то, а всъщност бяха му чели от енциклопедията.
Холандецът го погледна, но не се усмихна, тъй като хората от тази нация се усмихват рядко, нито пък се учуди, понеже човекът, тръгнал да обикаля света, рядко се учудва. Например: види Айфеловата кула и си казва — значи това е Айфеловата кула; изправи се пред Ниагарския водопад и си казва — аха, Ниагарския…Много нещо бе видял и този холандски скитник, затова не се удиви от факта, че седи и разговаря с лисици и магарета.
— Слушайте, господин холандецо — започна отново Лиско, — какво значи това да пътуваш с автостоп?
— Да се движиш с автомобили на други хора, които не познаваш — отвърна холандецът. — Не си ги чул, не си ги виждал, но вдигаш ръка, автомобилът спира и те взема… Ей така!…
Холандецът се изправи и вдигна ръка, но автомобилът профуча, без да спре, и се изгуби зад завоя. Вътре имаше само един човек.
— Така ли? — запита магарето.
— Не точно.
— Защо?
— Някои не спират.
— Защо?
— Хората са различни.
— Как различни?