— На вид са еднакви, с крака и ръце, но се различават по характера.
— Както при животните — въздъхна магарето. Холандецът се поусмихна и каза:
— Имаш право… До този извод може да стигне дори едно магаре… Къде отивате?
— Към морето — отвърна Лиско. — Значи, звярът се оказа автомобил, така ли?
— Не, в автомобила имаше един звяр… Към морето, така ли?
Холандецът измъкна някакъв огромен лист и го простря на. тревата. Разгледа го и съобщи:
— Имате още двеста и десет километра.
— Така ли? — запита лисичето, макар че и този път не му беше чак толкоз ясно. — Само толкова?
— Защо? Не са малко… Пътешественикът се замисли. — Както: се движите, ще вървите пет дни. На шестия ще видите морето.
— А какво е това, което погледнахте и от което разбрахте след колко дни ще бъдем там? — запита магарето.
— Карта — осведоми го холандецът. — Подробна карта на България. Вие се движите с четирийсет километра на ден… Да, на шестия ще видите Черното море.
Той скочи и махна с ръка. Един автомобил спря и го взе. Холандецът се сбогува, пожела им добър път и отлетя.
Глава десета
ХЪЛМЪТ НА МЕДЕНИТЕ СОКОВЕ
Мокси напредваше равномерно и спокойно по асфалта заедно с другите превозни средства. В горещината — почиваха, в хладината — вървяха. Вървяха към онова нещо, наречено МОРЕ. Разбира се, през цялото време магарето протестираше. Обикновено то мъркаше така:
1. Изобщо, защо тръгнахме?
2. Не е ли по-добре да се връщаме?
3. Как можах аз, възрастният и разсъдливият Мокси, да се повлека по ума на някакво си четиримесечно лисиче?
4. Кога най-после ще свърши този път?
Но въпреки това Мокси вървеше напред, защото след всяко разколебаване Лиско му отговаряше така:
1. Следвай целта си докрай!
2. Да се върнеш можеш винаги, защото това, което си оставил назад, ти е известно.
3. Неизвестното винаги лежи някъде напред, а това, което лежи напред — зове. Това, което лежи назад, никога не зове. Ако ОНЕЗИ се бяха върнали, нямаше да има нито Северен, нито Южен полюс, нямаше да има Магеланов проток, нито Америка, а кой знае дали щеше да има и Тихата гора.
4. Движи се!… Движи се, дори когато си принуден да стоиш на едно място.
— Това не го разбирам — учудваше се магарето. — Да стоиш на едно място и все пак да се движиш.
— Трябва да се движиш с мисълта си — отвръщаше Лиско. — Мисълта ти да бъде пъргава, да подскача, да подскача — напред, назад, наляво, надясно, — непрекъснато да се движи.
— Така ли?… Тогава моята мисъл е доста подвижна и скоклива, тъй като непрекъснато си мисля за магарешки тръни и мисълта ми подскача ли, подскача по тях от трън на трън, после ги блъска в устата ми.
— Е, това са друг род мисли, но все пак са подвижни — съгласи се Лиско.
— Да, но си оставам гладен — натъжи се магарето. — Защото човекът или магарето не може да си яде мислите и всички мислени магарешки тръни не съдържат никакви хранителни вещества.
— Понеже са нарисувани във въображението — отговаряше Лиско. — По този начин тръните се превръщат в плод, стават плод на твоето въображение… Орелът Каменар един ден ми разказа в гнездото си, че орлите ще станат миролюбиви птици и няма да пиратствуват над Тихата гора само ако се научат да се хранят с плодовете на своето въображение. Иначе, щат-не щат, трябва да нападат мирните животни… Според мен неговите мисли са мисли на нападател. Всеки нападател си изработва по една подобна философия.
— Разправяй каквото щеш — клатеше глава Мокси, — но искам да се върнем.
— Добре. Тръгвай назад!
— Да, но пътят пред нас е по-къс, отколкото пътят зад гърба ни, а на мен винаги ми се върви по-малко.
— Тогава?
— Ще вървим напред.
Тъй се приключваха споровете. Седнал върху Мокси, Лиско си мислеше за морето. Спомняше си думите на Великия детектив за него, но те не му казваха почти нищо и лисичето реши, че трябва да си го представи с фантазията си. Поне да опита. И ето че си представи потока. След туй — още един поток до него. После притури още един поток до двата потока. След туй още един и още един, после още един до тях — докато станаха трийсет и два потока. Лисичето можеше да брои само до трийсет и две. Значи, заключи Лиско, морето е голямо колкото трийсет и два потока. Но щом размисли още малко, той реши, че чак пък трийсет и два потока са много, затова намали три от тях и тъй като не можа да ги пресметне добре, установи, че морето е голямо колкото двайсет и осем потока. В края на десетия ден от потеглянето на път туристите се отделиха от шосето. Смрачаването ги завари в подножието на един хълм.
— Да повървим още малко — предложи Лиско.