— За днес нито крачка повече! — заяви Мокси. — Достатъчно вървяхме и както виждаш — няма море. Според картата на холандеца тук трябваше да има, а няма. Колкото и да зяпаш — няма… Според мен морето изобщо не съществува.
— Как да не съществува?
— Сигурно е измислено. Хората измислят всичко. Знаеш ли какви глупости измислят? Въобразят си нещо и бягай се оправяй… Тъй си мислех и аз, не може да има море. Толкова много вода не може да се събере на едно място. Кой ще я събере, откъде ще дойде? И все така ли ще си стои тук да чака нас? Ами че тя ще се изпари или нещо друго… Ето, на това място трябваше да го има, а, както виждаш, гол хълм, по който се разхожда вятърът… Освен това…
— Какво освен това?
— Страх ме е.
— От какво?
— Чувам някакъв подозрителен шум. Някакво огромно животно вие ли, вие. По-страшно от автомобилите и автобусите.
— Прав си — съгласи се Лиско. — И аз го чувам. Какво ли може да бъде?
— Съжалявам, че тръгнах — затюхка се Мокси. — И май че този път няма шега. Зад този хълм става нещо необикновено и страшно. Добре ще сторим, ако се върнем. Към милата Тиха гора, а?
— Пак ли започваш?
— А ти нямаш ли уши? Не чуваш ли какво става там?
— Само това слушам — отвърна плахо лисичето. — Този шум надминава всичко чуто досега. Какво ли ни е писано да видим?
— Нищо не ми се вижда!… Искам да се върна.
— Мокси, хайде да преспим, а утре ще решаваме. Може би този път ще се съглася да се върнем. Не мога да понеса такъв страшен шум.
— Никакво преспиване. Да бягаме.
— Добре… Хайде!
— Ти ли каза хайде?
— Аз.
— Оставаме!
— Защо?
— Защото непрекъснато ми се налагаш… Ще преспим. Утрото е по-мъдро от нощта.
— Страх ме е.
— И мен ме е страх, но инатът ми е по-голям от страха. Лиско се усмихна и се изтегна върху тревата. Мокси се строполи до него. Двамата се гушнаха и се умълчаха, вслушани в страшния рев на чудовището.
— То е зад хълма — прошепна Мокси.
— И реве ли, реве — прошепна Лиско.
— Сякаш си няма друга работа.
Лиско се притисна до приятеля си и усети познатите тръпки. Откакто бяха тръгнали, това магаре непрекъснато се страхуваше. Но времето минаваше и постепенно започнаха да се успокояват. Ревящото животно зад хълма сигурно нямаше засега свободно време да се занимава с тях. Обикновено чудовищата са твърде заети с други неща и само ако се паднеш на пътя им… Лиско се сгуши още до магарето… И защо трябва да реве непрекъснато? Някои реват, реват, па спрат, поемат си въздух и започват отново. Така не може да се реве.
— Мокси — прошепна отново лисичето.
— Какво? — прошепна магарето.
— Иди да погледнеш.
— Шеги не обичам. Иди ти!
— Аз съм едно малко, безпомощно…
— Чак сега стана малко и безпомощно.
— Мокси, какво ли правят нашите?
— Какво друго, освен да те търсят.
— Не вярвам — прошепна Лиско. — Омръзнало им е да ме търсят, още от първата част на книгата… Освен това оставих им бележка.
— Вярно — съгласи се магарето. - Затова се оставят бележките, да не пада излишно търсене.
— Лека нощ.
— Лека нощ.
Вятърът се плъзгаше по хълма и галеше тревата. По небето се клатушкаха коли, вървяха мечки, пълзяха разни раци и лаеха кучета — забравиха се хороскопи. По Млечния път се търкаляха няколко спътника. Всичко беше хубаво и дори прекрасно, само този звяр…
— Мокси.
— Кажи, Лиско.
— Чуваш ли как реве?
— Да ти кажа правата, само това чувам — как много и силно реве.
— Мокси, защо не изревеш и ти?
— Защо да изрева?
— Докажи, че и ние можем да ревем… Изреви му два-три пъти на този невъзпитан звяр. Стига са ревали срещу нас. И ние можем. Може би ще го сплашим.
— Това няма да стане.
— Защо?
— По две причини. Първо — не съм сигурен, че ще изрева по-силно от него. И второ… Чакай, какво беше второто?…
— Спомни си де.
— И второ — не съм сигурен дали мога да бягам по-бързо от него. И трето.
— Нямаше трето.
— Нямаше, но то е най-важното. Трето — да ме убиеш, няма да го сторя.
— Тогава да не ревем.
— Най-добре.
Въпреки страховете, членовете на експедицията спаха сладко и сънуваха най-хубавите си сънища. Насън Лиско четеше Шекспир на английски, а Мокси цяла нощ гризеше, огромен бодил, който не свършваше и не свършваше. Когато се събуди, Мокси погледна тъжно действителния свят. Той беше боядисан с прозрачен виолетов цвят, а хълмът тънеше в сочна оранжева мекота — добре заоблен, измайсторен от всички страни; един достоен за уважение хълм, по който се оттичаше зората.
Лиско също отвори очи и първата му работа бе да се ослуша. От снощните ревове на великана нямаше и помен. Някъде пееха птици. Над хълма висеше голямо червено слънце.