— Да вървим — предложи той и скочи на крака.
— Един момент — помоли магарето и замълча.
— Какво ти е — разтревожи се лисичето.
— Отдаден съм на мисли.
— Какво те вълнува?
— Питам се защо хората са тъй глупави понякога, като казват „пътят му е осеян с тръни“. Лошо ли е по пътя ги да има тръни?
— Сега можем ли да вървим? — предложи повторно лисичето.
— Уви! — въздъхна Мокси. — Ще продължа да вървя по моя скръбен път, където няма нито една светла звездичка, нито една радост.
Магарето се изправи и вдъхна голяма глътка въздух.
— Знаеш ли какво? — рече то.
— Кажи.
— Ухае ми на магарешки бодли.
— Мираж! - отвърна горчиво Лиско. — Обикновен мираж… Да вървим през хълма.
— Знам, че е мираж — съгласи се Мокси. — На мен винаги ми се изпречва нещо, което не се яде.
Лиско скочи върху него и тръгнаха по склона. Слънцето се издигна още малко. Вече можеше да се вижда напред. Двамата ахнаха…
Целият хълм, както си беше заоблен, обширен и красив, бе покрит с тръни. Все огромни, сочни и апетитни тръни, полуузрели, със свежи сини цветове, от които лъхтеше на нещо сладко, достойно да предизвика апетита дори на Лиско. Мокси спря, изрева и потръпна от удоволствие — трапезата е наредена, остава само да наведеш глава и да захрупаш.
— Жесток мираж! — проплака магарето. — Кажи ми, Лиско, какво зло съм сторил, та ми изпречват такова наказание?
— Може би…
— Никого не съм обиждал…
— Може би…
— Нито подигравал…
— Но, може би…
— Какво, може би?
— Може би не е мираж. Ами ако е наистина?
— Остави, братко!… Нима може да съществува тъй красива действителност?
— Все пак наведи глава и опитай!
— Не ме занасяй!
— Опитай, ти казвам!
Мокси наведе глава. Стърковете запяха между зъбите му. Той завъртя опашка и се ухили.
Лиско бе разбрал, че днес няма да направят нито крачка напред от този божествен хълм на тръните. Той скочи на земята и тъй като магарето не му обръщаше внимание, след като погледа малко, запъти се сам към билото. Искаше да разбере какво се разкрива зад възвишението.
Глава единадесета
РАЗНИ ЖИВОТНИ — РАЗНИ ИДЕАЛИ
Разбира се, отдавна сте се досетили, че зад Хълма на медените сокове лежи морето. Лиско го видя отгоре и извика: „Ооооооооооооооо!“ Едно много дълго възклицание, достойно за гледката, която се бе открила пред него. То още спеше, тихо, като котенце. Нищо повече. Нали знаете как може да си кротува и да блести морето? Гледаш го, гледаш го, пък си кажеш: — Чудно нещо е това морето! Отвсякъде е направено добре, изработено до най-малката подробност, да гали погледа и да краси света.
Така горе-долу си каза и Лиско, но после добави: Наистина много вода, повече, отколкото предполагах, много повече от двайсет и осем потока.
Той тръгна обратно по склона на хълма да съобщи на Мокси, че е дошъл краят на пътуването им. Приближи се внимателно и започна:
— Мокси, така, както си хрупаш, можеш ли да си… да си представиш… Например, ти, Мокси, както си хрупаш… Искам да кажа, както си дъвчеш твоите любими тръни… Мокси, повдигни глава и чуй каква новина ще ти съобщя!… На теб говоря… Искам да те питам, можеш ли да си представиш… така, както си пасеш… Казвам си, дали можеш да си представиш, че най-после… Ти, който тъй дълго питаше кога най-после… Чуваш ли бе, Мокси?… Искам да ти кажа, че най-после нашето пътешествие свърши… Целта е постигната!… Няма вече да вървим, защото… Можеш ли да познаеш защо?… Морето бе, Мокси, морето е пред нас!… Черното море, което се оказа синьо, е пред нас!… Очаквах да видя едно доста черно море, или поне отчасти черно, а то се оказа едно така забавно синьо и ние сме пред него… Чуваш ли?… Мокси, какво става с теб? Вдигни най-после глава!…
Най-после магарето вдигна глава, погледна с невиждащ поглед и каза:
— Лиско, крайно време е да ме оставиш на спокойствие…
— Ама…
— Доколкото…
— Но…
— Доколкото разбрах, стигнали сме при морето!… Радвам се. Да ти е честито.
— Мокси…
— НО трябваше да знаеш, че дори да не бяхме стигнали до морето, аз нямаше да мръдна от Хълма на медените сокове. — Хълмът на медените сокове е моят осъществен идеал. Цял живот съм мечтал за един подобен хълм, с едни подобни тръни, където по цял ден да си хрускам и рева, но това надмина очакванията ми… Моят път свършва тук. Тук оставам и ако някога пожелаеш да ме видиш отново, тук ще ме намериш. Разбра ли?
— Разбрах.
— Чао, приятелю!
— Но няма ли да хвърлиш поне един поглед на морето?
— Не.
— Защо?… Нали тръгнахме към него, нали заедно си мечтаехме за него?