Нека, нека, нека, нека. Нека, там-та-рам!…
От цялата песничка лисичето разбираше само думата „тамтарам“. Какво означаваше другата думичка „нека“, и какво нека — на този въпрос трябваше също да си отговори. Но преди това трябваше да си обясни нещо друго: какво е това?
Върху заоблен мраморен камък беше клекнала неподвижната фигура на една жаба. Лиско спря неочаквано и започна да я разглежда.
— Паметник ли си? — запита тихо той.
— Не.
— Какво си?
— Аз съм си аз.
— Кой си ти?
— Мечтаещият жабок Скоклю от първата част на романа.
— Аха!… Какво правиш тук?
— Мечтая.
— Аха!… За какво мечтаеш?
— Някога мечтаех да скоча на Луната.
— Така ли? Защо?
— И оттам да извикам едно мощно и хубаво „кваак“.
— Аха… Интересно.
— Добре, но всички ми се подиграха и сега съм решил просто да си мечтая заради самото мечтаене. Нали си има специални мечтатели? Стоят, мечтаят, мечтаят, мечтаят и никога не се намечтават.
— Разбрах — съгласи се Лиско. — Тогава, приятно мечтаене… Аз бързам.
— Закъде бързаш?
— Търся истината.
— И ти ли? — поклати глава Скоклю и отново замръзна в своята неподвижност.
Лиско се отдалечи, по няколко пъти се обърна да види паметника. Няма ли да се раздвижи поне за миг? Не може да бъде — помисли си той. Все някак трябва да се помръдне… Лиско спря и се обърна. Нещо може да го засърби и нали трябва да се почеше. Затова той се върна назад да разкрие загадката.
— Хей! — започна лисичето. — Чувал съм, че някои могат да стоят известно време неподвижно, но какво правиш, когато те засърби? Нима вас, мечтателите, не ви сърби никъде?
— Защо? Понякога чувствуваме такова нещо.
— Какво правите тогава?
— Почесваме се… Например, в момента аз се почесвам.
— Така ли?… А как?
— Мислено. Това се постига с редовни тренировки и напрягане на подсъзнанието.
— Аха!… — учуди се лисичето, но после реши да бъде по-откровено и добави: — Виж какво, аз още не съм разбрал какво значи съзнание, а ти ми говориш за подсъзнание.
— Ще дойде време, ще разбереш — важно рече жабокът Скоклю, без да нарушава позата си.
— Постоянно ми говорят за някакво си време, което идва — намуси се Лиско. — Изглежда, че времето е нещо, което идва и което обезателно се разваля. Омръзна ми все да идва и все да се разваля… Хайде, довиждане!
Както винаги, шефът на Тихата, гора бе зает. Довършваше написването на някаква реч, която трябваше да произнесе в Съвета.
— Седни и почакай — рече Мецан. — Още едно изречение и ще завърша. Мисля го от вчера и не мога да го измисля. Трябва ми нещо просто, да се отличава от изреченията, с които свършвах досегашните си речи.
— Благодаря, ще почакам — отвърна Лиско.
— Идеално! — извика Мецан. — „Благодаря ви за вниманието, господа!“ Това е изречението, така ще завърша, ще благодаря на тези, които са се измъчвали да ме слушат… Благодаря ти, Лиско.
— Няма защо — отвърна лисичето. Мецан прибра молива си и запита:
— Какво те води при мен?
Лиско наведе глава и реши да мине направо към целта:
— Един въпрос, чичко Мецан… Днес ще прекарам деня си в размишления и след туй ще взема някои решения.
— Правилно, Лиско… Неправилно щеше да бъде обратното.
— Например?
— Да вземеш някои решения, а след туй да потънеш в размишления и да съжаляваш. Ти си умно лисиче и ние с нетърпение чакаме да пораснеш.
— Какво ще правите тогава?
— Ще те включим в работата на Съвета. — Лиско изтръпна при мисълта, че като порасне, ще седи на едно място и Ще взема решения. Мецан сякаш предугади неговия страх и се усмихна: — Кажи сега.
— Искам да знам — започна лисичето — какво става е мислите на всяко живо същество, когато то умре. Мислите също ли умират?
Мецан се почеса внимателно по ухото, след това по носа, а накрая се закашля. Лиско се зарази от кашлицата и също започна да кашля, докато се засрами.
— И така — започна Мецан, — всичко зависи от мислите… Ако мислите са били важни, остават да живеят и след смъртта. Ако са незначителни, умират заедно с нас… Нещо повече - има толкова глупави и дребни мисли, които умират, преди да е умрял този, който ги е измислил… Разбираш ли ме, или да ти повторя? Ако искаш, ще ти го обясня с чертежи.
— О, не — рече Лиско, — струва ми се, че разбрах. Значи, мислите все пак остават да живеят след смъртта на този, който ги е измислил.