Момчето с бледото лице подгъна нозе и сключи ръце над коленете си. После погледна хоризонта, разбира се, без да го вижда, и започна.
РАЗКАЗ НА МОМЧЕТО С БЛЕДОТО ЛИЦЕ
С Изабел се познаваме от деца. Живеем на една малка уличка в Париж — не мислете, че в този град има само големи улици. Заедно учихме във всичките класове на училището, заедно завършихме — тази година. Не минаваше ден, без да се видим.
Веднъж Изабел получи възпаление на гърлото, трябваше да лежи у дома си. Тогава и двамата разбрахме, че е невъзможно да преживеем дори двайсет и четири часа разделени. Нещо повече, почувствувахме, че се обичаме.
Всяка сряда и събота ходехме на кино. Щом Изабел оздравя, случи се в събота, отидохме да гледаме филма „За седемдесет дни около света“. Там, още при заглавието на филма, без да знаем как и защо, хванахме ръцете си. Държах ръката й до края на филма, чак до надписа край. Когато лампите светнаха, ние се погледнахме и мисля, че се засрамихме. После влязохме в сладкарница, ядохме сладолед и се прибрахме по домовете си.
След като вечерях, повиках майка си настрана и прошепнах:
— Мамо, искам да ти съобщя нещо.
Тя ме отведе в спалнята и докато татко четеше вестника си, разказах й случката в киното. Мама се усмихна:
— Е?
— Това е — наведох глава аз. — Мислиш ли, че е редно да хванеш ръката на едно момиче и да я държиш чак до надписа край?
— Разбира се — рече мама. — Нали става дума за Изабел?
— За нея.
— Тогава, нищо… Чисто и просто, държали сте си ръцете.
— Да, но вече с нетърпение чакам да стане сряда и отново да хвана ръката й.
В сряда отново държахме ръцете си, после в събота за трети път хванах ръката й, все до надписа край. И така една година наред. Всяка сряда и събота държахме ръцете си. Но.
— Ах, това „но“… Винаги има по едно „но“ — рече Лиско.
— Но една сряда Изабел не дойде на кино, на другия ден тя отказа да ми даде обяснение, а в събота се случи най-страшното — бяха ни разпуснали, реших да се разходя в градината и там срещнах Изабел с нашия; съученик Марсел, едно пъпчиво и противно момче.
— Не го наричайте пъпчив и противен — намеси се неочаквано Лиско. — Тук не ми харесвате.
— Да, но бяха заедно в градината.
— Държаха ли ръцете си?
— Не.
— Продължавайте.
— Няма продължение — въздъхна Момчето с бледото лице. — Тогава разбрах, че е настъпил край и на нашия филм с Изабел. За мен нямаше повече живот в Париж и Франция. Колкото може по-далеч от Изабел!… Взех колата на татко, натоварих палатката, натиснах газта и потеглих по първия асфалт, който ми се изпречи. Реших да карам, докато се свърши бензинът. Пътувах няколко дни, пресякох няколко граници и точно тук, на това място, бензинът свърши. — Момчето с бледното лице погледна лисичето в очите: — Какво ще кажете?
— На хубаво място ви е свършил бензинът… На моя приятел бензинът взе, че му свърши при Хълма на медените сокове.
— Моля?
— Нищо.
— Няма ли да кажете нещо?… Защо ви разказах историята си?
— За да ви олекне.
— Все пак кажете нещо за подлостта на Изабел или пък…
— Или пък да ви разкажа по-кратката история на Гошко — предложи Лиско.
— И така — започна лисичето, — Гошко си имаше една много красива приятелка на име Мария.
— Не може да бъде по-красива от Изабел! — протестира тъжно Момчето с бледото лице.
— Така де — поправи се Лиско, — исках да кажа, че Гошко и Мичето ходеха също като вас на кино, само че всеки вторник и петък. Държаха и ръцете си. Това продължи няколко години… Добре, но един ден Мария не отиде на кино с Гошко, а с неговия приятел Тошко… Като разбра това, Гошко се прибра у дома, затвори се и започна да мисли. Към полунощ той се удари по главата и почти извика — Ясно!… На другия ден Гошко отиде при Мария и каза:
— Миче, виж какво, кажи ми кога няма да бъдеш на кино с Тошко, за да те заведа на екскурзия.
— Още в петък! — плесна с ръце Мария.
Двамата отидоха на екскурзия. В планината Гошко запита Мария кога е свободна от Тошко, да я заведе още по-далеч с една палатка и изобщо не може ли тя през ваканцията да поскита с него насам-натам, както подобава на сериозни хора, а не да киснат по кината. Мария му отвърна, че е време да напуснат душното кино. Сега двамата са на палатка.
— Това ли е историята? — запита Момчето с бледото лице.
— Да.
— Повече няма ли?
— Няма.
— Добре, но защо ми я разказахте?
— За да си извлечете поука.
— Не разбирам поуката…
— Ваша си работа.