— Извинете, но нищо не разбирам.
— Тъжните хора се досещат по-трудно… Хайде сега да послушаме нещо весело. Нямате ли друга музика освен Брамс?
— Имам цели пет ролки.
— Тогава пуснете първата.
Като послушаха малко весела музика, Момчето с бледото лице повдигна внезапно глава и каза:
— Сетих се!…
— Беше крайно време — забеляза Лиско.
— Да, но нямам бензин да се върна.
— А примус имате ли?
— Имам.
— Налейте бензина от примуса в резервоара на колата. Ще ви стигне до близката бензиностанция.
— Вие сте гениално лисиче!
— Омръзна ми да слушам все това… Тръгвате ли?
— Не точно сега.
— А кога?
— След като видя делфините. Имаме среща на това място — отвърна Момчето с бледото лице.
— Какви делфини?
— Моите приятели. Наближава времето да се появят.
Глава четиринадесета
ВЕСЕЛИТЕ ЧЕРНИ ТОЧКИ
Малко преди да се появи вятърът, морето става синьо като море. Искам да кажа, че придоби цвят, който не може да се опише и вие ще си го представите само ако сте го виждали по-рано, лично. Едно такова синьо, неповторимо, каквото няма дори по крилете на пеперудата. То е по-тъмно от синия цвят на небето. Синият цвят на небето е размесен с много въздух и кислород, те го правят по-блед. На морския хоризонт си дават среща два сини цвята, две сини платна, които не могат да ви предложат в никой магазин на света. Хората правят опити да получат подобни бои в текстилната индустрия, но напразно — остава само бледата имитация. Мнозина велики художници, преди да умрат, също са се мъчили да получат тия цветове върху палитрите си, но отчаяно са захвърляли четките и са заявявали: „За какъв дявол съм следвал разни академии, щом не мога да постигна двете сини петна — едното отгоре, другото отдолу?“… Един особено велик художник, след няколко подобни опита, поискал да се самоубие, попречили му, тогава той зарязал изкуството и отишъл в манастир, което е равносилно на самоубийство… Само децата понякога получават тези цветове в блокчетата си, но те не съзнават какво са сторили или пък няма кой да го оцени.
Та в такъв светлосин час на хоризонта се появяват веселите черни точки.
Убийте ме, не мога да ви кажа как едни черни точки могат да бъдат весели, защото нищо черно не може да бъде весело, както смятат хората, макар че моето мнение по този въпрос е особено. Веселите черни точки отначало са едва забележими, но с приближаването си към брега нарастват и почват да скачат над водата. Ето по какъв начин те се превръщат във весели черни и подскачащи точки, а още по-късно — в делфини. Делфините кръстосват денонощно морето. Кръстосват на запад, кръстосват на изток, кръстосват на север, кръстосват на юг… Те скитат и скитат, и скитат, и скитат… И търсят, и търсят, и търсят, и търсят — радост. А като търсят, създават радост на тия, които ги наблюдават.
Лиско следеше с любопитство приближаващите се към брега делфини; цялото стадо се разгъваше като ветрило, внезапно придобиваше клинообразна форма и накрая се източваше като стрела.
— Всеки ден! — заяви с гордост Момчето с бледото лице. — Явяват се все по това време!… При мен!… Защото сме приятели… Отпред е Водача… Виж какъв е голям и красив!… Забеляза ли как се появяват делфините?
— Не — отвърна зашеметеният от изненада Лиско. — Как се появяват?
— Също както се появява плачът.
— Не разбирам.
— Защо не разбираш?
— Никога не съм виждал делфини.
— За мен те са най-чудните същества на света! — Момчето с бледото лице беше станало неузнаваемо: никаква тъга, никакъв Брамс, нито следа от Изабел. — Боже мой, как ще се разделя с тях!…
Най-напред се приближи Водача и още в движение извика:
— Здравей, Бледо момче!…
— Здравей, Водачо!…
— Здравей!… — изкрещя след него някакво тънко гласче. Това беше подскочилото малко делфинче.
— Здравей, Мони!… Днес подскочи повече от вчера.
— Нали?… Кое е това интересно нещо до теб?
— Това е Лиско.
— Аа, това ли е Лиско?
— Здравей, Мони! — извика Лиско и погледна Момчето с бледото лице. — Кой е този Мони?
— Най-сладкото делфинче на света!
— Много е сладко — съгласи се лисичето.
— Водача е негов баща.
— Сега ми стана по-симпатично.
— То не свети със светлината на баща си — обади се Момчето с бледото лице. — Мони е неповторим.
Стадото нахлу в заливчето и водата пред палатката закипя. Всеки делфин каза поотделно „добър ден“ и Момчето с бледото лице отговори на всички с „добър ден“, а Мони погали по гърба. Но вниманието на гостите бе насочено към Лиско. Той се запозна с тях, отговори на няколко въпроса и се държа много скромно, просто не можа да се познае, не пророни нито една излишна дума.