— Но защо?…
— Понякога си мисля, че медузите съществуват като пример — предположи Мони. — Да бъдат сочени като пример… За нищо друго.
— Убедителен отговор — сякаш се съгласи Лиско. — Бедните същества!…
После се гмурна след приятеля си. Вече чувствуваше по-голяма увереност сред водата, махаше по-леко крачката си, спокойно потапяше глава и използуваше опашката си като кормило. Делфинчето Мони подскачаше напред. При всеки скок от гладкото му тяло се изцеждаха бисерни капки.
Глава седемнадесета
ПАК ЛИ БЕ, ЛИСКО!?
Навътре в морето брегът изглежда като кафява връвчица и ти се струва, че може би съществува, може би не, добиваш чувството за пълно откъсване от света. Тук е много тихо, особено ако няма вятър и чайки. В подобни часове на спокойствие можеш да…
— Ха-ха! — извика Синята акула, която всъщност бе тъмносиня.
Непочистените й след сутрешната закуска зъби блеснаха с жълтеникав оттенък.
— На гърба ми! — извика Мони.
Според лисичето всичко беше безполезно, но трябваше да се направи нещо и се остави да го поемат.
— Ха-ха! — засмя се Синята акула и зъбите й изтракаха.
Мони удари с опашка водата и понесе приятеля си напред.
— Ха-ха-ха! — продължаваше да се смее акулата или по-точно тя си мислеше, че се смее.
Никой не е успял да опише смеха на акулата. Този, който е имал щастието да го чуе, е нямал възможност да го опише, понеже в стомаха на това чудовище е тясно, липсва перо и хартия и най-важното — чувствува се недостиг на светлина.
— Дръж се здраво! — пищеше отдолу Мони.
Делфинчето пореше водата; зад опашката му пропукваха меки виолетови мехури. Тялото на лисичето тръпнеше. Лиско знаеше, че текат последните секунди от неговия живот. Дори не мислеше да поглежда назад. От време на време зъбите на преследвача хлопваха като врата на затварящ се шкаф.
— Безсмислено е — прошепна той в ухото на делфинчето. — Спасявай се поне ти.
— Дръж се! — настоя Мони.
— Нямам за какво да се държа.
— Притисни ме с краката си!
— Краката ми треперят.
— Захапи кожата ми!
— Челюстите ми треперят.
— Захапи ме, ти казвам!
— Ще те заболи.
— Глупости!… Знаеш ли как боли от зъбите на акулата?
Щом чу това, Лиско се разтрепера съвсем и се отпусна, но все пак успя да се съвземе. По едно време изпита чувството, че някой гали опашката му. Кой можеше да бъде този някой?… Ако някой гали опашката ми — рече си лисичето — този някой може да бъде само Синята акула, защото освен нея зад нас няма друг… Но какъв смисъл има преследвачът да гали опашката му? Никакъв. Следователно Синята акула не гали опашката му със сламка, а я опипва с уста, да разбере как е на вкус… Лиско побърза да прибере опашката си и отново изтракаха ония, жълтеникавите зъби. На това място палавникът не издържа, разтрепера се повече, отколкото трябва, после се отпусна, всичко му стана безразлично… и тупна във водата. Жълтеникавите зъби щракнаха. Лиско усети, че нещо стисна гърба му.
Наоколо се простираше все това спокойно море, а горе блестеше слънчевото небе — навсякъде тишина, пълно безразличие от страна на природата; никой не ще да знае, че акулата стиска кожата на гърба ти и те носи, за да обядва или вечеря с теб.
„Закусила е — мислеше си Лиско. — Остава ми да разбера сега за какво ще й послужа — за обяд или вечеря… Де да знам колко пъти на ден ядат акулите… Навярно някъде пише нещо по този въпрос, но къде?… Подобна литература не ми е попадала.“
Тя го носеше внимателно, едва усещаше зъбите й по гърба си.
„В най-лошия случай ще живея до обед — гадаеше лисичето — пък, ако имам късмет, ще видя и залеза на слънцето.“
Ненадейно устата й се отвори и Лиско се почувствува свободен. Да, никой не го държеше и можеше да си плува сам.
— Качи се на гърба ми! — заповяда хищникът. — Ще те отнеса на една скала сред морето.
— Ей сега — отвърна жертвата.
Гърбът на акулата беше по-широк и далеч по-разкошен от малкото гръбче на делфинчето. По такъв гръб можеш дори да се разхождаш — гръб-автобус; нещо като тераса с изложение към всички посоки на света. Чудовището го носеше спокойно напред. Навлизаха още по-навътре в морето, вече не се виждаше брегът. Жертвата се оглеждаше, дали ще зърне някъде делфинчето? От Мони нямаше и следа. Какво е станало? Къде е изчезнало?
Синята акула мълчаливо цепеше водата. Нима акулите са толкова мълчаливи? Или пък само ТАЗИ е такава? Какво ще стане, ако я заговоря? Лиско си спомни колко приятно се разговаряха с орела Каменар, когато оня го носеше във въздуха.
— Вие сте Синята акула, нали? — запита наивно лисичето.