— Да. Какво желаете?
— Не желая нищо. ВИЕ желаете нещо от мен.
— И ще го получа — рече Синята акула. — Ще ви изям и то доста сладко.
— Не ми се вярва — отвърна Лиско.
— Какво? Не вярвате ли?
— Не.
— За пръв път срещам такава нахална жертва. И защо не вярвате?
— Защото и други са ме яли и както виждате, пак съм си жив… И тогава ме отнасяха на някаква скала, и тогава ме грабнаха внезапно… Да ви кажа, омръзна ми да ме отвличат и разнасят насам-натам. Става банално…
— За такъв океан не съм чувал — засмя се баща ми. — Ние сме родени в Тихия океан, най-големия на света, затова го наричат и Велик. Гордей се, че именно той е твоя родина.
Наистина се гордеех с родината си. Минаха три години. Заякнах, добих сръчност, за дръзките ми нападения започнаха да говорят със страхопочитание. Челюстите ми се превърнаха в стомана, перките ми станаха гъвкави, а на четиригодишна възраст ме признаха за абсолютен шампион по бързо плуване. С наедряването си започнах да получавам синкав оттенък и ме кръстиха Синята акула. Под това име бях известна не само сред обитателите на океана, но и сред моряците. Чувах ги как се провикват:
— Слушай бе, Джим, това не е ли Синята акула?
— Май че е тя.
— Сигурен съм, че е тя.
— Може би е тя.
— Обзалагам се на бутилка уиски, че е същата. Ти обзалагаш ли се?
— Не, защото наистина прилича на нея.
— Не може да бъде — намеси се трети моряк. — Вчера видях Синята акула, не можем да я видим и днес по простата причина, че нашият кораб е най-бързоходният в света и никоя акула не може да върви с него.
Първият моряк и третият моряк се обзаложиха на бутилка уиски, повикаха капитана и го запитаха дали това е Синята акула, а той изненадано рече: „Кълна се в бенката на носа си, че е самата тя!“
Морякът спечели бутилка уиски, а от разговора разбрах, че аз съм по-бързоходна и от най-бързоходния кораб в света. Това ме накара да се възгордея и да се прехвърля в Атлантическия океан; той е по-малък от Тихия, но по него се кръстосват най-важните параходни линии. И така, аз се прилепих към един луксозен кораб, започнах редовно да си плувам зад него от Америка до Европа и обратно. Разглезените богаташи, особено жените им, ми подхвърляха сладки неща за ядене и много деликатеси. Трябва да се знае, че акулите се бият за подобни кораби. Тази, която е най-силна, изгонва другата и се прилепва за кораба, докато бъде изместена от друга, по-силна… Посрещах плячката си високо във въздуха, извършвах огромни скокове, като се стараех да постигам съответната красота и грация. Пътниците се любуваха на ловкостта ми, правеха ми снимки и ме филмираха. Щастливо си живеех тогава до оня ден, в който срещнах баща си.
Случи се някъде към Бермудските острови. Татко ме погледна намръщено и го попитах:
— Какво търсиш тук? Нали никога нямаше да напускаш Тихия океан?
— Дойдох специално за теб — отвърна все тъй намръщено баща ми.
— Така ли?
— Научих, че се влачиш позорно след корабите и чакаш да ти подхвърлят трохи… Вярно ли е?
— Вярно е, татко — казах аз, — но знаеш ли колко са сладки тези трохи? Освен това снимат ме на филми. Вече ме познават в целия свят.
— Но не затова те родихме и отгледахме, Синя акуло — процеди иронично баща ми. — Не искаме синче-просяк. Веднага напусни корабите и ела в родния океан!…
Не ми се щеше да се върна, добре ми беше с корабите и рекох:
— Какво ще стане, ако не се подчиня?
— Лично аз няма да ти причиня нищо, но лекият и скучен живот, който водиш, ще ти отмъсти жестоко. Филмовата кариера няма да те отведе далеч… Вече не си Синята акула от миналото, мускулите ти са омекнали и ако се наложи по-тежко изпитание — загубен си, синко.
— Свободен си, татко! — отвърнах аз. — Нямаме какво да говорим повече. Оставам си тук.
Баща ми се обърна и си отиде без сбогом. И само няколко дни след това се убедих в правотата на неговите думи.
Една сутрин до моя кораб се появи Иглата — самонадеяна и също така бързоходна акула. Заявих й да се маха, докато е време, понеже параходът е мой, но тя ми се изсмя. В същия миг някаква дама от палубата хвърли един бифтек — любимата ми закуска. Имай предвид, че корабните готвачи са прочути с майсторството си. Полетяхме едновременно към плячката. Случайно имах известна преднина, но Иглата се оказа по-бърза и налапа бифтека. Това ме учуди. До този момент минавах за най-бързата акула в света. Разбира се, не можех да оставя постъпката на Иглата безнаказана. Спуснах се към нея. Започнахме бой на живот и смърт. Ако не искаше да умре, едната от нас трябваше да напусне кърмата на кораба, от който валят закуски и се насочват филмови камери. Защракаха челюсти, зъбите ни проблясваха, готови да се впият, където трябва. След половин час отстъпих. Оттеглих се, напуснах бифтечния рай, защото все още ми се живееше, а развоят на битката показа, че ако не побягна, ще ми прегризат гърлото.