— И мислите, и делата — поясни Мецан. — Зависи какви са.
— Стана ми съвсем ясно — каза лисичето. — Благодаря ви за всичко.
Мецан хвърли поглед върху бюрото си и след туй се обърна към госта:
— Имаш ли някакво листче?
— Нямам.
Мецан се принуди да откъсне празното късче хартия от края на речта си и написа на него: „На заседание съм цял ден. Не се безпокойте за мен. Мецан.“
— Какво написахте? — запита Лиско.
— „На заседание съм цял ден. Не се безпокойте за мен. Мецан…“ Оставям бележка на домашните си… Хайде, че закъснях.
Излязоха от дома на шефа. Мецан измъкна карфичка и забоде бележката на вратата. След това се сбогува и тръгна към Съвета.
Глава втора
КАК СЕ ОСТАВЯ БЕЛЕЖКА
Ветрецът поклащаше бележката, както поклаща листата на дърветата, паяжините и желъдите. Лиско стоеше пред нея, изпълнен с вълнение. В главата му се зараждаха нови мисли. Никога не си е представял, че една висяща бележка може да породи толкова много мисли. „Значи така? — питаше се той. — Освен всичко останало, в живота е уредено и това: когато някой иска да изчезне, достатъчно е само да остави една такава бележка… Всичко си е уредено в живота, само че ние, малките, не знаем и затова вършим грешки.“
— Какво се пулиш срещу мен? — неочаквано запита бележката.
— Не се пуля — отвърна лисичето, — а те гледам и си мисля..
— Какво си мислиш?
— Значи така се оставя бележка, а?… Чувал съм, но не съм виждал.
— Така се оставя — потвърди бележката. — Написваш, забождаш и тръгваш!…
— Където си искам, нали?
— Да… Пишеш, забождаш и тръгваш.
— Забождането и тръгването е лесно — рече Лиско, — но писането… Нямаш си представа колко трудно пиша.
— Не ме интересува — отвърна бележката. — Моят живот е кратък. Окачват ме и щом ме прочетат, ме скъсват. Нямам време да се радвам на живота. Затова, върви си и ме остави да се любувам на природата…
Малчуганът погледна бележката с яд и каза:
— Може Да си бележка, може да си висяща и говореща, но си невъзпитана и вече не искам да се занимавам с теб!… Няма да ти кажа дори довиждане.
Той обърна гръб на бележката и тръгна по пътеката. Спря се чак при кукувицата.
— Как не ти омръзна цял живот да повтаряш една и съща песен!… Ку-ку, ку-ку… Разбрахме!…
— Лиско, какво те е прихванало?
— Лошо настроение. В тази гора на всяка крачка те обиждат.
— Така ти се струва — отвърна кукувицата. — Нещо тайно си наумил и затуй ти се струва така.
Палавникът изчезна веднага и като вървеше, непрекъснато се питаше дали тази бъбрица не бе прочела мислите му и дали няма да се раздрънка. По-късно се успокои, върна се в лисичата дупка, намери хартия и молив и отново излезе.
За първи път държеше молив в ръцете си. Огледа се, хвърли поглед на хартията, а след туй се озърна и допря изострения край на молива до хартията. Там се появи нещо като чертичка. Лиско се възхити.
— Това е написано от мен, а?… Може би съм написал нещо извънредно интересно, но нали не знам да чета, така и Ще си остане тайна. Голяма е трагедията ми — мога да пиша, а не мога да прочета написаното.
Полюбува се още малко на творбата си и тръгна към дома на вълка Кафявко. Преди да отиде в Съвета, вълкът се грижеше за сутрешния си тоалет — гладеше козилата си, а тя блестеше на слънцето.
— Добро утро, чичко Кафявко.
— Добро утро, Лиско. Какво правиш?
— Нищо особено — отвърна скромно лисичето. — А вие какво правите?
— Подновявам козината си и гледам все пак нравът ми да си остане същият. Трябва да се съобразяваме с поговорките… Сигурно ще искаш някоя услуга.
Навсякъде отгатваха мислите му.
— Нещо подобно — отвърна Лиско. — С мене се случи беля. Тази сутрин, когато се събудих, изведнъж усетих, че съм забравил как се пише буквата Н. Спомням си началото, но краят й се губи някъде. Ако обичате, да ми я напишете тук.
Кафявко пое молива и написа буквата Н в началото на листа.
— Точно тъй — рече Лиско, като разгледа буквата. — Сега си я спомних цялата… Благодаря ви. Довиждане.
Палавникът се отдалечи бързо, докато Кафявко зяпаше учудено след него. Щом излезе на Голямата пътека, Лиско запя новата си песен:
Имам си, ура-ура, цяла буква Н!…
Таралежко миришеше едно хубаво синьо цвете. Като вдишваше дълбоко, той се превръщаше в едно голямо кълбо, а като издишваше, отново ставаше продълговатият Таралежко. Лиско издебна най-удобния момент и се приближи.
— Добро утро, чичо Таралежко!… С какво се занимавате?
— Уча се да мириша цветя, Лиско.
— Разбирам, разбирам… Това е нещо, което всеки трябва да знае. Така се придобива навик да се различават цветята от одеколона.