— Музика ли слушаш? — запита Мечтателя, колкото да покаже, че е готов да разговаря.
— Какво?
— Музика ли слушаш? — повторно запита той и съжали за започнатия разговор,
— Нищо не слушам.
— Как?… Нима не чуваш? Някой свири на брега.
— Нека си свири.
— Не те ли вълнува?
— Вълнувам се само когато ме вълнуват вълните — отвърна Глагоабазубадуза.
— И не изпитваш удоволствие?
— Какво пък толкоз?
— Случайно ли си тук?
— Да.
— И няма да слушаш повече?
— Какво ми говориш?… Чакам вятъра да ме отнесе обратно. Не ми се правят движения, знаеш.
Делфинът погледна с отвращение царицата на медузите и побърза да се отдалечи. Неочаквано откри дълбоката водна ивица. Тя се промъкваше край скалите, издълбана от постоянното движение на водата. Мечтателя се плъзна по каньона и разбра, че приближава към най-удобното място, пред терасата на малка вила. Музиката извираше от стаята към терасата. От същата стая извираше и зелената светлина. Зад отворената витрина стоеше малко човече в рокличка, крехко момиче с бяла кожа. Момичето свиреше па виолончело. Делфинът никога не бе виждал по-красиво нещо в живота си, нито по-бяло, нито по-нежно. Това красиво нещо имаше зелени очи и може би от тях струеше сиянието над заливчето. На Мечтателя му се щеше да е тъп. Той стоеше неподвижно и слушаше, гледаше момичето чак до момента, в който се отвори някаква врата. Влезе жена с обгорена от слънцето кожа. Тя застана зад виолончелистката, послуша малко и накрая сложи ръка на рамото й. Музиката секна.
— За днес достатъчно — каза жената.
— Мамо, ще ми позволиш ли утре да се изкъпя? — вдигна лице към нея виолончелистката.
— Не, мила. До конкурса никакво къпане.
— Но защо?
— Страхувам се да не настинеш. Трябва да се върнеш с първата награда.
— Искам да се къпя като другите!…
— Ти не принадлежиш на себе си, а на изкуството. След конкурса ще се къпеш, мила… Сега да спим.
Зелената светлина угасна.
На другия ден Мечтателя не се отдели от скалите. Момичето свиреше в стаята си, обратният вятър отнасяше звуците към сушата, но за делфина бе достатъчно, че вижда през отвореното витринно стъкло движенията на ръцете и отмятането на главата - привичен жест на момичето, за да оправя падналите напред коси. Понякога то задържаше погледа си отправен към хоризонта и отпущаше лъка.
След едно подобно съзерцание момичето излезе на терасата и се огледа. Тук то пое въздух, огледа се за втори път и заподскача по камъните; изчезваше и се появяваше зад скалите, докато се показа с целия си ръст в края на полуостровчето. Рокличката му се ветрееше, ветрееха се косите му, а очите му се смееха. Тогава виолончелистката видя делфина, изненада се и се уплаши. Мечтателя се усмихна по делфински, гмурна се и отново се появи.
— Делфине, какво правиш тук?
Той се излегна неподвижно.
— Знаеш ли как ме. уплаши?
Мечтателя поклати опашка.
— Какво търсиш до скалите?
Мечтателя плесна два пъти с опашка.
— Да не си ранен?
Мечтателя подскочи и издаде радостен звук.
— Не си ранен, делфинчо!… У, колко си голям, делфинчо!… Не се ли страхуваш от мен?
Мечтателя набра сили и подскочи още по-високо. Момичето плесна с ръце, но веднага се обърна към вилата. На терасата нямаше никой, а плажната подкова гъмжеше от хора.
— Оставих за малко виолончелото — довери му се момичето. — Излязох тайно. Трябва да свиря за конкурса в Мюнхен…
Мечтателя не разбра нищо, или може би на нас ни се е сторило така. Той се преметна ловко над водата и накара момичето да се засмее с глас. Този смях напомни нещо на виолончелистката, тя постави ръка на устата си и пак се озърна към вилата.
— Довиждане! — извика тя. — Ще разберат.
Зад скалите отново се показаха крака, ръце, рокличка и коси.
Привечер вятърът от сушата напълни залива с познатите мелодии. В огромната звездна зала пак стоеше един-единствен слушател на концерта — Мечтателя. Той слушаше с поглед, отправен към зеленото сияние. В този момент при него доплува Водача.
— Концертът продължава, така ли? — запита той.
— Да.
— Харесва ли ти?
— Да.
— Какво става с теб?
— Не мога да се откъсна, Водачо.
— А ние те търсим. Стадото е в залива и те чака. Едва сега Мечтателя го погледна и му разказа всичко.
След това заяви, че за нищо на света не би напуснал това място. Водача го разбра и не го укори. Само запита:
— Докога ще продължава?
— Не знам.
— Храниш ли се?
— Не.
— Щастлив ли си?
— Да… Водачо, кажи ми какво става с мен?
— Нищо, драги… Имаш по-чувствителна душа.
— Това хубаво ли е?
— Зависи… Според мен е хубаво.