— Добре, добре… Чакам татко и мама. Имаме среща. Трябва да им разкажа какво се случи с Лиско и акулата. Да го спасим.
— Защо да го спасявате?
— Защото го обичам!… Колко пъти ще ти повтарям? Махай се от очите ми!
— Сега вече мога да си вървя — рече успокоена Па-па-па. — Научих каквото трябва и ще си вървя… Ей сега ще разкажа всичко на скаридите.
Лапината се отдалечи към Плям-плям. Мони си отдъхна. Три минути след това вестта, че Синята акула е грабнала Лиско, обиколи няколко пъти залива и се насочи към открито море. Там делфините научиха новината, обработена по следния начин:
ВЧЕРА СИНЯТА АКУЛА ПОГЪЛНАЛА НЯКАКВО ЛИСИЧЕ И ОТХАПАЛА ОПАШКАТА НА МОНИ, КОИТО УСПЯЛ ДА СЕ СПАСИ, НО ОСТАВА ЗА ЦЯЛ ЖИВОТ БЕЗ ОПАШКА И ЩЕ НАКУЦВА, КАТО ПЛУВА.
Представете си състоянието на Водача и съпругата му след тази новина. Без да издаде звук, Водача се втурна към Залива на Момчето с бледото лице, а майката заплака незабелязано, защото беше горда майка, истинска другарка на великия делфин.
Доближил се вече до сина си, Водача се завъртя няколко пъти край него и запита:
— Мони, имаш ли опашка?
— Защо да нямам? — учуди се делфинчето.
— Питам те — имаш ли, или нямаш?
— Ето я.
Делфинчето му показа опашката си.
— Чудна работа! Имаш… Опашката му е на мястото си — обърна се той към приближаващата се майка.
— Така ли?… А какво му липсва?
— Сега ще го питам.
Двамата направиха по един кръг около сина си и Водача запита отново:
— Мони, липсва ли ти нещо?
— Нищо не ми липсва.
— А казаха, че нещо ти липсва — обясни делфинката. — Нямал си опашка.
— Вече си нямам приятел — рече тъжно Мони и разказа всичко — от самото начало, за Скалата и за рождения ден на Синята акула.
В това време новината, че Синята акула погълнала Мони и Лиско кръстосваше морето. Рибите се разтрепераха от страх пред неизвестността. Само поданиците от империята на Глагоабазубадуза бяха спокойни.
Глава двадесет и втора
ХА — ХА — ХА!…
За много неща трябва да мисля и доста подробности забравям, а ето че забравих и нещо важно — името на скалата, където е заточен Лиско. Тя се нарича Скалата, която остава под вълните, защото — пак повтарям — при тихо време нейните назъбени камъни се подават от водата и служат за свърталище на гларуси; разбушува ли се морето, тя остава под вълните и само пяната показва местонахождението й.
Освен това, забравих да ви кажа нещо друго. То може да се изрази с думите: Никой нищо не знае.
В случая никой не знае какво може да хрумне на акулата в следващия час. Докато се чувствуваше сита, Синята акула се държеше прилично, говореше и за рождения си ден, ала ето че минаха двайсет и четири часа и настроението й се промени. Тя започна да нервничи.
— Знаеш ли какво? — започна със заобикалки хищникът.
— Какво? — полюбопитствува Лиско.
— Нещо не се чувствувам добре.
— Да не сте болна?
— Не знам.
— Как да не знаете?
— Нещо ми е такова… в стомаха.
— Сигурно гастрит — рече Лиско. — Вие злоупотребявате с храната.
— Не е гастрит.
— Така ли?
— Мисля, че съм гладна. Но да не обръщаме внимание на това.
Синята акула обиколи скалата и отново се приближи до жертвата си. Опашката й подскачаше като камшик.
— Гладна съм! — заяви чистосърдечно тя. — Мисля, че съм много гладна и не знам какво да правя.
Лиско не отвърна нищо. Той отдавна усещаше, че акулата променя поведението си. Без да иска, уплашено започна да се вглежда в устата й, където проблясваха скучаещи, готови да заработят зъби. През следващия час хищникът не можеше да се упрекне в недобросъвестност. Непрекъснато се въртеше насам-натам и се стараеше да залъже глада си с дребни рибки, които само раздразваха апетита му. Нямаше и помен от вчерашната Синя акула, готова да разказва историята на живота си и да изпада в сантименталност. Тогава тя беше нахранена.
— Не знам дали ще издържа — заяви най-после тя. — И всичко, защото трябва да се навъртам тук, където не минава нещо свястно за хапване.
— Поразходете се! — предложи лисичето.
— И да избягаш, така ли?
— Как мога да избягам?
— Делфините ще те отнесат.
— Е, тогава стойте тук и гладувайте!
— Не ми се гладува!
— Какво? — Според Лиско неговият похитител се готвеше да изплюе камъчето. — Може би намеквате за нещо?
— Няма смисъл да се спазват традициите — рече повече на себе си акулата. — Според мен какво от туй, че съм се родила на 23 юли? Представи си, че се бях родила на 21 юли. Тогава рожденият ми ден щеше да бъде днес и можех да те изям.