— Е, да, но понеже не е…
— Защо? Въпрос на предпочитание.
— Не бива — трепна Лиско. — Традициите са добро нещо. Ненапразно са измислени от най-умните на този свят — хората. Казвате — не на двайсет и трети, а на двайсет и първи…
— Именно. Няма никакво значение.
— Не е така. Родили сте се на двайсет и трети, ще празнувате на двайсет и трети!… Не може, когато ви скимне. Всеки се ражда само веднъж.
— И умира само веднъж — подхвърли Синята акула.
— Стига сте говорили за умиране!
— Гладна съм! — настоя отново акулата. — Ах, защо не се извъртят тези два дни! Много съм гладна… Ще взема да те изям днес, пък каквото ще да става. Няма да те пазя цели три дни, я!
Очите на Синята акула се присвиха. Лиско потрепера пак и разбра, че ДНЕС не му се умира. Вчера бе друго. Тогава имаше настроение да бъде герой, просто не бе размислил добре. А когато някой човек или животно се усамоти на остров, без да ще, се отдава на размисли и се вглъбява в себе си, да преоцени някои неща, да вземе нови решения. Ненапразно мислителите се оттеглят на отдалечени острови. Вървиш, скиташ по острова — няма никой, погледнеш напред — море, погледнеш нагоре — небе, където се обърнеш — морска шир. И изведнъж в главата ти хрумва мисълта, дали не си сглупил, като си оставил питомното, за да гониш дивото. Щом се е убедил, че е тръгнал да гони дивото, усамотеният се връща у дома си.
Истината, до която се добра лисичето през своето двайсет и четири часово изгнание, бе особено горчива. Тук, между небето и морето, то съзна още едно най-важно нещо на този свят — че да се живее е хубаво.
Но едно нещо е да ти се живее, друго нещо е някой да не иска да живееш. Лиско се взираше в кръвожадните очи на акулата, които горяха от нетърпение да стане 23 юли.
— На 23 юли времето ще бъде много хубаво и ще си прекарате паметен рожден ден — рече лисичето.
— Няма да изтрая дотогава. Нещо в стомаха ми стърже.
— Калете волята си! Представете си, че ме няма.
— Невъзможно — изскимтя акулата. — Постоянно си представям как те ям. Говори си каквото щеш, аз си представям само това.
— Липса на въображение — забеляза Лиско. — А защо не си представите нещо красиво? Например някой красив залез.
— За мен няма нищо по-красиво от това — да ям!… Тихо!… Не шавай!… Видях един лаврак!…
— Лаврак! — извика Лиско с пълен глас: — Бягай! Синята акула изчезна и се завърна в още по-лошо настроение.
— Нямаш право да ми пъдиш жертвите, разбра ли?
— Не ми се щеше да го изядете.
— Глупако, ако бях го изяла, щях да отложа смъртното ти наказание.
— Знам.
— Тогава?
— Чувствувах се длъжен да го спася.
— Това пък не го разбирам — каза Синята акула. — Необяснимо ми е желанието да си помагате… Що за удоволствие?
— Не удоволствие, а дълг… Никога няма да разберете.
— И няма нужда. Вече нищо не може да те спаси. Синята акула удари морето с опашката си. Този жест, освен че беше неприличен, говореше и за нещо друго. Лиско го разбра и се разпищя.
— Ха-ха-ха! — изсмя се Синята акула, която всъщност беше тъмносиня, а сега морава от яд.
Глава двадесет и трета
ДЕЛФИНИТЕ ЗАПОЧВАТ БОРБАТА
— Няма да го изяде по-рано от 23 юли! — настояваше Мони.
Членовете на Делфинския съвет замълчаха и се спогледаха, а след това се усмихнаха загадъчно. Тези усмивки на възрастните обиждаха делфинчето, но Мони имаше добро домашно възпитание и не се разсърди. В такива случаи той затваряше очи и си повтаряше няколко пъти на ум:
ВЪЗРАСТНИТЕ РЯДКО ГРЕШАТ,
ВЪЗРАСТНИТЕ РЯДКО ГРЕШАТ…
И ОБРАТНО:
ТАВРАВЕРПДАН ЕС АТАЦЕД
ДЕЛС АКШЕРГ ТАШРЪВ АД
…! АКШЕРГ
— Да му обясним ли? — наруши мълчанието Ловкия.
— Да се опитаме — съгласи се Водача. — Ако днес не разбере, когато порасне, ще си спомни думите ни… Аз ли да му обясня?
— Ти.
— Виж какво, Мони — започна Водача. — Не вярвай на акулата и на подобните й. Особено ако ти кажат нещо, когато са сити. Нахраненият мисли едно, гладният — друго. Сега Синята акула е гладна и се обзалагам — ще върти, ще суче и ще гледа да изяде Лиско веднага.
— Преди рождения си ден?… Това е традиция!
— Традициите се спазват само от ситите, които са ги измислили. В момента Синята мисли само за едно — как да почне… Освен ако е налапала нещо обемисто.
— А до Скалата, която остава под вълните, няма нищо обемисто — допълни Ловкия. — Минават и големи риби, разбира се, но акулата няма време да ги подгони. Трябва да пази Лиско… Имам предчувствие, че днес твоят приятел ще бъде глътнат.