— Тогава за мен няма живот! — натъжи се Мони. — Аз съм виновен за всичко… Какво гледате? Не можем ли да направим нещо?
Всички се обърнаха към Водача.
— Затуй ще помислим сега — проговори той. — Тази акула трябва да се махне от морето ни. Всеки ден даваме жертви.
— Сега му е времето да скочим! - извика Ловкия.
— Да я смачкаме! — подкрепи го Грапавия.
— А как? — запита спокойно Водача.
— Ще измислим нещо — прошепна Дългия.
— Все пак има някакъв начин — обади се Дебелия.
— Сега му е времето! — повтори Ловкия. — Ще дадем няколко жертви, но ще я смачкаме!
— Съгласен съм, че без жертви няма да минем — рече бавно Водача. — Но как да я смачкаме?… Кажете вие.
— Ако всеки изръфа по парче месо, от нея няма да остане и помен!
— Ако стои на едно място — усмихна се мрачно Водача. — Забравяте, че Синята акула е най-бързото морско животно… Кой може да я стигне?
— Тогава да стоим и да чакаме! — отвърна Ловкия.
— Не! — Водача мислеше. — Борбата е започната и връщане няма. Лиско ще бъде спасен или… отмъстен.
— Предпочитам го спасен! — извика Мони.
— Това зависи от много неща — продължаваше да си мисли Водача. — Ето го и Сребърния кефал.
Прославеният с мъдростта си Сребърен кефал пристигаше на определената среща, както беше обещал на Мони. Той бе наистина много умен, ако се сравнява с рибите, но не можеше да се сравнява с делфините. И какво ще предложи? Едно не биваше да му се отрича: от вчера насам е обсъждал всички възможности.
— Предлагай! — подкани го Водача.
Сребърния кефал отвърна скромно:
— Хрумна ми нещо, което може да се окаже много глупаво, но като няма друго, реших да ви го предложа.
— Знам какво — рече Водача. — В момента мисля за него. Глагоабазубадуза, нали?
— Точно така! Но как разбрахте?
— Мисълта ми се върти все около нея. Ако пожелае, тя може да спаси морето ни от Синята акула.
— Тази натруфена кошница! — изненада се Ловкия.
— Тази лепкава… Не мога да измисля друга дума! — присъедини се Грапавия.
— ТЯ.
— Но как?
— Тя и нейната подвижна империя.
Представете си изненадата на Делфинския съвет, а пък аз ще си представя вашата. Но Мечтателя, който вече се досещаше, прибави:
— Нейната подвижна империя, състояща се от три милиарда медузи.
Настъпи мълчание. Един по един делфините се досещаха. Един по един повдигаха глави и даваха вид, че им е ясно. А вие още се чудите, нали?
— Какво чакаме? — запита Ловкия. — Да тръгваме.
— Идеята е гениална! — подскочи Грапавия. — Да действуваме!… Къде е Глагоабамуза?
— Глагоабазубадуза! — поправи го някой.
— Все не мога да запомня името й… Да я потърсим, а? Но Водача мълчеше.
— Татко, защо мълчиш?… Не разбирам нищо, не ми е ясно как една медуза може да прогони акулата, но ако има възможност, какво чакаш?
Водача мълчеше.
— Мисля, че да се мълчи при това положение е обидно за нас — не изтрая Ловкия.
— Губим време — подкрепи го Грапавия. — Тази акция изисква време.
— Татко!…
— Млъкни, Мони! По-добре е да се оттеглиш настрана.
Мони послушно се отдалечи. Водача не излизаше от загадъчното си мълчание. Ето че и други членове на съвета замлъкнаха и навеждаха глави, защото уважаваха своя водач. По изражението на очите му разбираха колко решителен момент преодолява. Най-после Водача каза:
— Слушайте, мили приятели. Сега не мога да ви изложа причините, които ме карат да отхвърлим услугата на Глагоабазубадуза. Позволете ми да запазя тайната за себе си. Колкото до решението — то е взето. Ние сме съвет и важат гласовете на мнозинството.
— Ако причините са важни, да се откажем — рече тихо Грапавия. — Без да ни ги съобщаваш.
— Съображенията си няма да издам за нищо на света. И така: да се намери императрицата на медузите!… Всеки да търси поотделно.
— Но как да й обясним? — забеляза Мечтателя. Това беше важно. Как да се обясни на медузата, на това тъпо, пихтиесто и не знам какво още същество — то не е и същество, — че трябва да събере поне два милиона медузи и да им възложи една от проста по-проста задача.
— Отчайващо безчувствена маса! — плю с отвращение Ловкия.
— И все пак, да почнем! — прозвуча бодрият глас на Водача. — Да се намери Глагоабазубадуза.
— Позволете ми да се отдалеча — помоли Сребърния кефал.
— Къде отиваш?
— Отивам при Па-па-па! — отвърна рибата и се усмихна.
Всички се усмихнаха, доколкото им бе възможно. Дявол да го вземе, тази лапина трябваше да вкара в действие клюкарския си език. Даваше й се възможност да свърши нещо полезно.
Глава двадесет и четвърта