О, ЛИСКО, КАКВО СИ ВЪОБРАЗЯВАШЕ ТИ?
Опашката на Синята акула се издигна над Скалата, която остава под вълните, и Лиско предпочете да скочи доброволно в морето. Акулата тръгна да заобикаля скалата, а лисичето бързо се покатери обратно и зачака втория удар. Изненаданият хищник се изблещи, след това се окопити и отново се понесе зловещият му смях.
— Вижте какво — обади се Лиско, — забравих най-важното.
— Какво?
— Ами в суматохата не ви попитах дали знаете какво е това БАСНЯ.
— В литературата съм бос — призна злодеецът.
— Басня е литературно произведение, в което се говори нещо за хората, а се отнася до животните.
— Е?
— Какво „е“?
— Защо ме питаш такива неща?
— Интересуваше ме дали знаете.
— Хитрецо, на мен ли тия номера?
Ядосаната акула започна да дебне. В този критичен момент Лиско мразеше опашката си. Той я подви старателно под себе си, но съзнаваше, че с опашка и без опашка съпротивата му ще трае кратко. Преди всичко вторият удар нямаше да отиде във въздуха. Лиско внимаваше, всеки момент готов да скочи в морето. Синята акула обикаляше скалата и ръмжеше яростно. Злополучният скитник от Тихата гора видя опашката си под своята муцуна и я запита:
— Какво търсиш тук?
— Ами ти ми заповяда да се подгъна.
— Така ще стоиш през цялото време. Знаеш ли как те мразя?
— Недей, че ще заплача — отвърна тъжно опашката.
— Чудя се какво да правя — продължи лисичето. — Теб ли да пазя, мен ли? Ако не стоиш мирно, ще те дам на акулата.
— Моля те, недей!
— Толкоз ти казвам!… Къде се вреш под носа ми?
— Крия се.
— Гъделичкаш ме, ще кихна.
В това време опашката на преследвача биеше радостно морето, създаваше вълни и пяна, които заливаха скалата. Вълните блъскаха нещастното лисиче по корема.
— Бъди готов! — подсказа му опашката. — Падай на обратната скала! Докато тя заобиколи, връщай се на камъните и се дръж здраво!
— Не ме учи и млъкни! Защото ме разсейваш.
Вълните нарастваха, вече го блъскаха от всички страни, блъскаше го и това проклето ха-ха-ха, крачетата му не издържаха, тялото му искаше да рухне в морето и да се отпусне, пък… да става каквото ще. Горе се въртяха единствените живи свидетели на битката — гларусите, — крещяха, може би викаха за помощ… Но кой?… Никой няма!… А и да има, как ще му помогне? Птиците за пръв път наблюдаваха схватката между акула и лисиче, просто не вярваха на очите си и по-късно сигурно щяха да разправят: нищо не може да ни учуди, всичко може да се види на този свят, дори бой между акула и лисиче.
Водораслите се въртяха около крачетата на лисичето, оплитаха го и му пречеха; истински съюзници на злодееца. „И туй ако е справедливост — помисли си Лиско. — На всичко отгоре и водораслите. Помагат на силния. В такъв момент някои се присламчват към силния и несправедливия.“
При втория удар лисичето падна във водата, но не загуби съзнание. Морето му се стори приятно, макар и горчиво на вкус… Къде е опашката му?… Държи я под корема си… Какво е това? Уот из диййз?… О, това е устата на акулата… На коя акула?… На синята!… Толкова ли е голяма устата й?… Толкова…
Една вълна го метна в нея.
О, Лиско, какво си въобразяваше ти?… Че и този път ще се отървеш?
— Ха-ха-ха! — засмя се гръмко Синята акула и затвори челюстите си.
Абсолютна тъмнина! Естествената тъмнина, която настъпва при всеки край.
Глава двадесет и пета
ПРЕВЗЕМАНЕТО НА КРЕПОСТТА
Вие вече знаете, че е късно за спасяването на Лиско. Но те не знаеха. Делфините се надяваха, че Синята акула все пак ще уважи своя рожден ден заради мнението, което имаше за себе си. Нищо чудно — самовлюбените величия са способни на това.
Върху вълните се полюшваше с разчекната от приказки уста лапината. Делфинският съвет бе заобиколил Глагоабазубадуза. Императрицата не проумяваше нищо. А делфините не разбираха медузата разговаря ли с тях, или се любува на цветовете си. Преговорите се развиха така:
Медузата: — Защо ви трябват моите два милиона поданици?
Водача (за стотен път): — Обяснихме ви. Два милиона медузи, събрани плътно около Синята акула, могат да образуват непробиваема преграда, от която тя не може да се измъкне.
Медузата: — Как да не може?
Водача: — И това ви обясних. Два милиона медузи ще я притиснат от всички страни… Това е страшна пихтиеста маса.
Медузата: — Каква маса?
Водача (за стотен път): — Пихтиеста. В нея злодеецът не може да помръдне дори опашката си. Ще го пленим и ще го махнем.
Медузата: — Защо трябва да го махнем?
Водача (опитва се да остане спокоен): — Той ни напада и убива.