— Ох! — изрева тя.
— Какво? — запита Лиско.
— Боли!…
— Извинете.
— Сега ще те изплюя.
— Не! — Лиско отново се вкопчи в стомаха.
— Така не мога да те изплюя, глупако!… Пусни ме!
— Няма!
— Ох!… Олелеее!…
Синята акула се замята по водата.
— Олелее, боли!… Пусни ме!
— Няма да ви пусна!
Обхванат от нетърпими болки, злодеецът виеше и обикаляше скалата. Изкривените му очи искряха, опашката му шибаше морето и вдигаше пяна до небето. Напразно се стараеше да изплюе жертвата си.
— Много ли боли? — запита отвътре Лиско.
— Непоносимо!
— Радвам се.
— Ще те убия!
— Опитайте!
Акулата изчезна под водата и изскочи, пак изчезна, подскочи във въздуха, падна като топка, гмурна се, но не можеше да избяга от болката си. Тя беше в нея, впита в стомаха; не помагаха нито движенията, нито писъците. Тези писъци изплашиха гларусите. Птиците се чудеха какво става с господаря на моретата. За пръв път виждаха подобни безсмислени движения и такава безпомощност у звяр, пред който трепери всичко.
Най-после акулата притихна, сподави болката и продума:
— Ако… махнеш тези… нокти, ще пощадя живота ти.
— Лъжеш.
— Обещавам.
— Не вярвам.
— Заклевам се.
— Не вярвам на акули.
— Обещавам ти. Заклевам се в баща си и майка си, в бъдещето си… Давам ти възможност. Ще те изплюя на камъните и ще изчезна.
— Кажи: Ако не удържа думата си, да пукна на място.
— Ако не удържа думата си, да пукна на място.
— Ако не удържа думата си, да ми окапят очите.
— Ако не удържа думата си, да ми окапят очите — повтори акулата.
— Да ми изсъхне опашката.
— Да ми изсъхне опашката.
— Ако не удържа обещанието си, да бъда прокълната, морето да ме носи като сухо дърво и да ме изхвърли на пясъка.
— Морето да ме носи като сухо дърво и да ме изхвърли на пясъка — повтори акулата.
Ако размислите, ще разберете, че за Лиско нямаше друг изход. Остане ли в стомаха — очаква го смърт заедно със смъртта на акулата, изплюят ли го — пак смърт. Оставаше му само последната възможност — честната дума на акулата. Вероятността тя да я спази беше една срещу сто. А вие как бихте постъпили?… Така сме устроени въпреки всичко сме готови да повярваме в честната дума на злодейците. Да живее това дяволско едно срещу сто!…
Лиско измъкна ноктите си. Акулата го изплю като тапа върху скалата и понеже още чувствуваше болки в стомаха, оттегли се настрана. Дишаше дълбоко, възстановяваше спокойствието си. Когато й олекна съвсем, пое още една глътка въздух и извика зловещо:
— Ха-ха-ха!…
Синята акула плесна с опашка и се понесе към Скалата, която остава под вълните.
Глава двадесет и седма
ДОКОСВАНЕ ДО УЖАСА
Синята акула плесна с опашка и се понесе към Скалата, която остава под вълните, но се блъсна в някаква мека стена. Много мека стена, приятно ти е да удариш главата си в нея. Акулата се учуди, върна се назад и се засили, но за втори път се блъсна в меката стена, която наподобяваше рибарска мрежа.
— Нима? — извика повече на себе си тя. Какво искаше да каже с това „нима“?… Беше попадала и в мрежи, но да ги разкъса за нея бе въпрос на няколко секунди. Затова Синята акула реши да се върне назад, да се засили и… изведнъж усети, че и опашката й потъва в подобна мека преграда.
Все по-плътно се притискаха към нея медузите: сто, хиляда, един милион, два милиона, три милиона… От всички размери и цветове. Кръгът се стесняваше, медузите се долепяха една до друга — огромна пихтиеста материя, разпростряна навсякъде и надолу, може би до дъното на морето.
Страшилището на океаните, шампионът по бързо плуване, седемнайсетгодишната Синя акула, непознаваща досега поражения, почувствува, че се мъчи да прави движения в басейн с лепило. Яростта й все още се бавеше, тя очакваше медузите да минат и заминат. Но когато лютивият сок влезе в очите й, Синята акула изрева. Властелините реват най-трагично. Парливият сок побърза да нахлуе и в устата й. Поданиците на Глагоабазубадуза изпущаха ли, изпущаха смъртоносни сокове. Хищникът не можеше вече да отвори очи, не можеше да покаже зъби, а когато се опита да плесне с опашка, нямаше как да я измъкне от лепилото. Огромната й сила я напущаше. Съзнаваше, че потъва в лигавата каша, че свършва с безславна смърт, причинена от тези презрени полуживи-полумъртви-полусъщества.
Гларусите отгоре наблюдаваха трагедията, но дори не смееха да изпискат от радост, че си отива оня, който може да изяде цялото море.
— Възможно ли е? — прошепна една от птиците.
— Може би сънуваме — предположи друга. — Не сънуваме.