— Медузите направиха това.
Да не говорим за изумлението на Лиско, едва сега разбрал от каква гибел се е отскубнал и както става повечето пъти в подобни случаи, започнал да трепери със закъснение. Пихтията от телата на цветната империя се поклащаше зловещо край скалата. Лиско не се обърна назад, иначе щеше да види в далечината стадото на делфините, които не можеха да се приближат и търпеливо чакаха да свърши представлението.
Както се бяха появили, така неусетно започнаха да се оттеглят „войниците“ на вожда Глагоабазубадуза. Водата се избистряше, всяка медуза поемаше своя път по безкрая, без да съзнава какво върши, без да бърза, без някой някъде да я чака.
— Какво ще кажете? — обърна се Глагоабазубадуза към Мечтателя.
— Доказахте — отвърна Мечтателя.
— Повярвахте ли?
— Повярвахме.
— Довиждане.
Глагоабазубадуза се отдалечи, заобиколена от камериерките си. Потресени от видяното, делфините още не можеха да се съвземат. Никой не говореше, членовете на Съвета си разменяха многозначителни погледи.
— Дори не помислих да й благодаря — рече най-после Водача. — Тя не направи услуга, а изпълни своя амбиция.
— Покрусен съм — каза Ловкия. — Мечтателю, какво мислиш?
— След това, което видях, ще мога да проговоря едва утре.
— Важното е, че спасихме лисичето.
Делфинчето Мони подскачаше от радост, падаше по гръб, вдигаше пръски, но и то като останалите трябваше да чака разсейването на отровата.
Смъртоносният сок вече се оттегляше от Скалата, която остава под вълните. Течението го подхвана и го понесе. По-нататъшната задача на стадото бе да го придружава и да предупреждава изпречилите се на пътя му чак до изтласкването му на брега. Най-после Делфинският съвет се отправи към лисичето. Преди да наближат скалата, пред делфините бавно изплува огромното тяло на Синята акула. В него имаше още живот. Плавници! потрепваха, по едно време се размърда и опашката. В предсмъртните си гърчове тя още не можеше да отвори очи.
— Ще живее още два дни — забеляза Ловкия.
— Струва ми се, че ще умре на рождения си ден — усмихна се Водача.
— Виж! — Ловкия посочи скалата.
— Да — засмя се вече волно Водача, — това е върховният момент.
Лиско се качваше върху гърба на Мони.
— Ще си поплуваме ли? — запита делфинчето.
— Защо не — рече Лиско.
— Вече, където пожелаем.
— Защото няма друга опасност, кали?
— Никаква. Потисникът е убит.
— Можеш ли да се гмурнеш малко?
— Разбира се. Защо?
— Да ме измиеш… Бях в стомаха на акулата.
— Не започвай с лъжите — рече Мони и се пъхна под водата.
— Уверявам те — настоя лисичето, когато се появиха отново на повърхността.
— Хайде, хайде!…
Лиско разбра, че няма смисъл да убеждава някого, нито сега, нито след време, когато ще разказва историята в Тихата гора. Само гларусите над тях пискаха: „Беше… Беше…“
Но кой да им обърне внимание.
Както си плуваха, на Лиско му хрумна интересна мисъл: „Умирал съм два пъти. Навярно никога вече няма да умра и следователно съм безсмъртен“.
Според мен — опасна мисъл. Утешава ме само това, че е изказана от дете.
Глава двадесет и осма
СЛЕД УЖАСА
Може би сто хиляди медузи щяха да свършат същата работа, може би нямаше нужда от три милиона. Стадото разбра това, след като разположи часовите около подвижното петно на смъртоносната отрова. То се разстилаше на десетки километри върху морето и на двеста метра до дъното.
Делфинският съвет плуваше бавно зад петното. Мълчанието се движеше с тях. Един въпрос тежеше на всички и те горяха от нетърпение да го зададат, ала все още не се решаваха. Надеждата им беше в Ловкия. Най-после той се промъкна до Водача и го зададе:
— Водачо, интересува ни защо упорито отказваше да прибегнем към помощта на медузите?
— Това щях да запитам и аз — присъедини се Мечтателя.
— Настоявате ли за отговор? — въздъхна Водача.
— Заинтригувани сме.
— Да, но по-добре да не бяхте питали.
— Защо?
— Най-добре е, ако не шумим по този въпрос.
— Но защо?…
— Това е проблемът за мира и живота на всички живи същества в морето.
— Разбрах — отвърна Мечтателя. — И аз мислех така.
— Аз пък не разбирам нищо — призна си Ловкия. — Какво общо имат с нас медузите. Отвратителни същества, които дори не съзнават, че съществуват.
— Ще ви обясня — съгласи се Водача. — Но помнете, трябва да си остане само между нас. Друг не бива да знае. От това зависи животът ни… Ако тази лигава, тримилиардна маса осъзнае силата си, ние сме загубени. Медузите всякога могат да ни заградят и да ни последва съдбата на Синята акула.