— Така е — съгласи се Мони, — но ти разсъждаваш не като дете, а като възрастен. По-добре е сега да си говорим и мечтаем като деца. Цял живот след това ще бъбрим като възрастни.
— Мони, защо да се лъжем. Аз говоря от името на нашия автор. Не си ли забелязал, че той прави с нас каквото си ще? Един път сме деца, друг път не сме…
— Забелязал съм.
— Така е, Мони. Каквото каже авторът. Ние сме негови герои и сме подчинени само на него. Нямаме собствена физиономия, нямаме собствен живот — всичко е в негови ръце. И да искаме да бъдем заедно цял живот, той ще ни раздели.
— Така е и затуй го мразя — отвърна Мони. — Най-омразното ми нещо е този наш автор. Не се съобразява с нашите желания, нито с желанията на читателите. Просто ми се ще да стана автор и да си нареждам нещата по кеф. Лиско, лесно ли се пише?
— Мен ли питаш?
— Не, баба си!
— Защото помислих, че питаш мен.
— Пак хитруваш, но разбрах всичко.
— Какво си разбрал?
— Щом не отговаряш направо, значи си опитвал да пишеш.
— Опитвал съм — призна си лисичето.
— Какво си писал?
— Нали знаеш, отначало винаги се започва с роман.
— До коя страница си стигнал?
— Аз… още не знам да пиша и не съм стигнал до никоя страница. Измислих само началото.
— Мога ли да го чуя?
— Разбира се. Умирам да го кажа на някого, да ми направи критични забележки. Слушай. Започвам така: „Слънцето издигна огнения си диск над планината.“
— После?
— Няма после. Това е.
— За какво се разказва в романа?
— Не знам. Нали ти казвам, измислил съм само началото.
— Тогава трябва да ти кажа, че и аз съм започнал един роман.
— Така ли? Колко си написал?
— И аз съм в началото. И при мен се издига един слънчев диск, само че над морето.
Хлапетата се засмяха и им стана леко. На тях щеше да им стане още по-леко, ако знаеха, че на света са изгрявали и залязвали милиони слънчеви дискове и от тези милиони наистина са изгрели няколко големи писатели, които четем всеки ден и които няма да залязат никога.
— Наближаваме — рече Мони.
— Разбрах — отвърна Лиско.
— Виждаш ли онова нещо, което излиза от сушата и влиза в морето? Нарича се кей. Това е най-малкото кейче, което съм виждал, и принадлежи на твоя автор.
— На нашия автор.
— Добре, на нашия автор. Ще подскочиш от гърба ми право на него.
— Добре.
— От кейчето към хълма води една пътечка. Тя ще те закара при оная къщичка, виждаш ли я — сред дърветата. Там живее той.
— А ти ще си отидеш?
— Да.
— Няма ли да поостанеш? Ще ти го доведа да си поговорим.
— Нямам желание. Мразя го.
— Отдавна ли го мразиш?
— Отскоро… Той е лош човек.
— И като автор?
— Не го знам като автор и не ме интересува. За мен е лош човек.
Лиско се усмихна, но Мони не видя това, тъй като приятелят беше на гърба му. Вече се бяха приближили до кейчето.
— Скачай!
— Сега.
— Какво чакаш?
— Тъжно ми е.
— Скачай!
Лиско подскочи на кейчето, обърна се и погледна приятеля си. Стори му се едно много мило и сладко делфинче.
— Сега?
— Сега ще си отида — отвърна Мони.
— Знам.
— Довиждане!
— Не бързай, Мони!… Знаеш ли какво?
— Какво?
— Искаш ли всеки ден, при залез, да си мислиш една минута за мен?
— Искам.
— И аз. Всеки ден, когато залязва слънцето, ще затварям очи и ще мисля една минута за теб. Така всеки ден ще си бъдем заедно и ще си разговаряме. Уверявам те, винаги ще знам какво ми казваш.
— И аз ще знам.
— Според мен — продължи Лиско — винаги може да се знае какво си казват двама добри приятели.
— Съгласен съм — рече Мони, — но аз имам да ти разказвам много неща. Не е ли по-добре да си говорим не по една, а по пет минути?
— Идеално!… Всеки ден по пет минути. Хайде да направим репетиция.
— Хайде!
— Мони, затвори очи!
— Затворих.
— И аз ги затворих… Слушай сега. Ще започвам винаги така: „Мони, здравей!“
„Здравей, Лиско!“
„Какво правиш, Мони?“
„Стоя тук и се питам, защо си толкоз голям лъжец?… Как можеш да твърдиш, че си бил в стомаха на Синята акула?“
„Ние сме деца, Мони, и можем да бъдем навсякъде. Възрастните не могат, а ние можем.“
„Знаеш ли колко много те обичам?“
„А ти знаеш ли, че аз те обичам повече?“
„Не може да бъде, защото аз те обичам още повече.“
„Какво прави днес? Имаше ли приключения?“