— Искам още една!
— Добре.
Лиско изяде втората.
— Може ли да изям още една?
— Може.
Лиско изяде третата.
— А може ли още една, та да станат всичко две?
— Изяж всичките, хитрецо… Ще ти набера още.
— Има ли още?
— На дървото.
— Като свърша тези, ще ги разгледам.
Щом плодовете изчезнаха от чинията, Лиско погледна корема си, погали го и едва пое дъх.
— Знаете ли какво?… Прасковите на дървото не ме интересуват.
— Защо яде толкова?
— От приятелски чувства към Мони. Като си помислих, че го няма да си хапне и той, рекох: една ще изям за мене, една за него, една за мене, една за него… Нека си хапне и той.
— А защо не слушаше, когато ти говорех?
— Извинете, но когато съм гладен, не умея да слушам. Нямам опит.
— Не се отличаваш с особено възпитание. Какво да те правя сега?
— Не знам.
— Кажи, какво да те правя?
— Не знам.
— Чуваш ли какво те питам?
— Не съм дошъл да ме питате, а да ви питам! — извика Лиско. — Аз ще задавам въпроси.
— Виж го ти!… — Авторът загаси цигарата си.
— Да се разберем — продължи Лиско. — Минах да видя как изглеждате и да ви задам няколко въпроса. Затуй съм тръгнал. Мокси ме чака на Хълма с медените сокове. Ще си вървим.
— Какво ще ме питаш? Всичко между нас е ясно.
— Не е толкоз ясно. Знаете ли колко мъчно ми става, когато ми подхвърлят, че приличам на Мечо Пух?
Авторът се изправи и започна да се разхожда. Приближи се до чешмата, която капеше, и я затвори.
— Кой ти подхвърля?
— Някои от читателите.
— В известно отношение приличаш — съгласи се авторът.
— Знаете ли колко е досадно да приличаш на друг?… Кой е този мечо?
— Той е герой на един мил и уважаван от мен писател — отвърна авторът. — Може би си приличате. Все пак ти си нещо друго. Неговият Пух ни забавлява, а ти се бориш и ставаш причина да победи доброто.
— Тъжно ми е, че приличам на някой, искам този някой да прилича на мен.
— Знаеш ли колко много искаш?… Въпреки това трябва да се гордееш. В теб има нещо хубаво и добро, някой може да те обикне и хареса.
— Тогава защо ми се карате?
— Трябва да си стоиш в къщи. Децата не излизат без разрешение.
— А защо ни разделихте с Мони?
— Знаеш защо. И му го каза.
— Вие сте жесток!…
— Зададе ли си въпросите?
— Пъдите ли ме?
— Татко и мама те търсят.
— Но аз имам още въпроси… Защо накарахте Момчето с бледото лице да страда? Защо медузите са толкоз отвратителни същества? Защо причинихте мъка на Мечтателя?
— Хлапенце — усмихна се авторът, — помисли и намери отговорите сам.
Лиско се почеса по челото, помълча и каза:
— Страшни сте вие, възрастните!… Говорите ни каквото си щете… Добре, а защо светлината блести най-добре върху гърбовете на делфините?
— И тук си отговори сам.
— А как попадна Синята акула в Черно море? Тя не помни нищо от момента, в който са я харпунирали.
— Предполагам, че са я харпунирали с малка стреличка, намазана със силно приспивателно средство. Акулата е заспала и са я вдигнали на кораба с мрежа. Понякога ни се струва, че са я изсипали тук с научна цел или пък това са извършили заинтересовани хора, които не могат да се примирят с факта, че туй море с обширни плажове без опасни акули ще стане любимо на туристите.
— Аха! — удиви се Лиско.
— Без „аха“!… Защото те познавам и ми е известно, че отговаряш тъй, когато нещо не ти е ясно… Татко и мама те чакат.
— Вие защо живеете тук?
— Къде?
— Далеч от хората.
— Дошъл съм на спокойствие.
— Така ли правят писателите?
— Някои.
— Много ли е модерно?
— Не е твоя работа.’
— А кое е моя работа?
— Да се върнеш в Тихата гора.
— Интересен сте. Искате ли да върша само това, което ми кажете. Нямам ли право на самостоятелност?
— Когато пораснеш — да.
— Не искам да порасна.
— Защо?
— Струва ми се, че ще е най-добре да си остана винаги малък.
— Да не чувам такива думи!…
— Май че заобиколихте въпроса. Аз искам да бъда самостоятелен.
— Искаш, но не може. Героите правят и мислят това, което им кажат авторите.
— Охоо!
— Какво?
— Не е честно.
— А честно ли е да бягаш от дома?
— Знаете къде да ударите. А бе аз хубаво съм се зарекъл да не споря с възрастни, ама…
— Така те искам.
— Е — въздъхна Лиско, — тогава обещавам и да порасна.
— Сега ми харесваш.
Авторът взе Лиско в ръцете си, вдигна го и го целуна. После го въведе в къщичката си. Показа му пишещата машина, книгите, леглото, запозна го с всички интересни предмети, които морето бе изхвърляло от години насам по брега и които авторът бе събирал, и накрая му посочи стената с портретите.