— Това са те — рече авторът.
— Значи това са те? — удиви се Лиско. — А кои са те?
— Големите.
— Тези ли са големите? Не личи, че са големи.
— Това са най-големите писатели.
Лиско подсвирна. Ставало дума за писатели.
— Значи тези са най-големите?
— За мен са тези.
— А за другите не са ли големи?
— Всеки има право да избира писателите си, Лиско. Аз обичам тия.
Авторът отново взе лисичето в прегръдките си, спусна се по пътечката и вкара лодката във водата.
— Къде отиваме? — запита Лиско.
— Към Залива на Ленивия рак… Заминаваш!
— Трябва да изчакаме — рече Лиско. Авторът пусна мотора и хвана руля:
— Какво да изчакваме?
— Да изсъхне боята.
— Пак ли хитруваш?
— Ще трябва да боядисвате отново.
— Един Лиско заслужава!
— Само вас не мога да изхитря — усмихна се лисичето и помилва с крайчеца на опашката си носа на автора.
После се сгуши в скута на очилатия жесток човек и замърка от удоволствие.
Глава тридесет и първа
ЛИСКО, ЧАКАЙ МАЛКО!…
Лодката и авторът се отдалечаваха и ставаха все по-малки, изчезваха във въздуха, водата и времето, тъй както чезнат много лодки и автори — безследно. Лиско им махаше за сбогом, докато разбра, че вече маха само на облаците, погледна за последен път морето отблизо и тръгна към Хълма на медените сокове.
— Лиско, чакай малко!…
— Кой е? — Гласът му се стори познат. — Кой ме вика?
— Аз!
— Кой си и къде си?
Защото нямаше никой.
— Тук съм.
— Ами защо не мога да те видя?
— Ела тук и ще ме видиш.
— ТИ ела!
— Аз съм мързелив.
— Кой си ти?
— Прочутият Ленив рак.
Лиско тръгна обратно към морето. Прочутият Ленив рак лежеше върху скалата.
— Извинявай, рако!… Не знам как да ти се извиня.
— Нищо — отвърна прочутият Ленив рак. — Това е нещо обикновено. Срещнал си по-едри животни, прекарал си по-забавно, защо да не забравиш този, който ти прочете визитната картичка на морето.
— Извинявай, рако — само туй мога да ти повтарям… Знам, че нищо не ме извинява… Просто…
— Нищо, Лиско — така е.
— Прощавай!
— Нищо, нищо — така е.
— Чуваш ли какво ти казвам и разбираш ли колко виновен се чувствувам?
— Така де, нищо.
— Извинявам ти се дълбоко и искрено.
— Така е в живота — рече прочувствено прочутият Ленив рак. — Големите неща поглъщат малките.
— Моля ти се, рако!… Късаш ми сърцето.
— Големите личности са големи — продължи прочутият Ленив рак, — защото умеят да помнят и важните, и маловажните неща.
— Остави големите личности! Късаш ми сърцето.
— Човекът или животното — настояваше обиденият — смятат, че правят нещо в живота, а правят само спомена…
— Рако!…
— … Всички правим само спомена и тежко на този, който прави спомени само от главните неща… Лиско, потрай малко да ти кажа!… Делфините са голямо нещо, а прочутият Ленив рак, колкото и да е прочут, колкото и да е ленив, си остава малък, за нищо негоден рак…
— Милий мой — просълзи се Лиско, — спри!…
— Но и този прочут Ленив рак се докосна до живота ти, отне ти прашинка време и все пак ти каза някои неща.
— Ох, рако, защо ме мъчиш?
— Почитай големите, но уважавай и малките.
— Рако, рако!…
— Това е най-важното за личността, ако искаш да бъдеш личност. Другото е гроз… Не е красиво.
— Удоволствие ли изпитваш, като ме мъчиш?
— Другото е… унизително.
— Да, но на теб ти доставя удоволствие да забиваш стрели в сърцето ми.
— Нищо — продължи прочутият Ленив рак. — Срещнал си по-едри животни, прекарал си по-забавно, отде-накъде ще си спомниш за Този, който ти прочете визитната картичка на морето.
— Това го каза вече! — извика лисичето.
— Така ли?
— Разбира се. че го каза!
— Не думай! Значи съм се повторил?… Извинявай, Лиско.
— Нищо.
— Моля ти се — извинявай!
— Нищо, нищо.
— Ужасно е да се повтаряш! Аз съм глупаво и незначително животно! Извинявай!…
— Извинен си.
— Ох, как успях да ти втръсна с тавтологии!
— Моля ти се, случва се.
— Но не бива… Изложих се и никога няма да ми простиш.
— Рако, разбирам те и ти прощавам.
— Е да — въздъхна прочутият Ленив рак. — Видя ли докъде я докарахме? Вместо ТИ да ми се извиниш и АЗ да ти простя, АЗ ти се извинявам и ТИ ми прощаваш!
— Пощади ме! — рече умолително Лиско. — Уби ме.
— Пак аз виновен! — В очите на рака блесна влага. — Добре, довиждане!…