— Никакво довиждане!
— Защо?
— Няма да мръдна от тук, докато не ми простиш искрено. Наистина те бях забравил. Устремен вече към родното място, аз те забравих. Няма да мръдна от тук.
Лисичето легна на скалата. Долу се плискаха вълнички; пяната заливаше камъните, мокреше ги и се изцеждаше обратно и пак идваше; във въздуха жужеше шепотът на морето, за който се приказва, че е вечен и понякога служи за отмерване на големи интервали от времето. Този шепот успокояваше скитника, караше го да съжалява сто пъти, че морското му приключение бе протекло бурно, че е бил зает непрекъснато да влиза и излиза в стомасите на разни сини акули, вместо да си полежи малко край водата.
— Умъдряваш, нали? — запита прочутият Ленив рак.
— Изпитвам особено чувство.
— Изпитвай, изпитвай! Изтече цял час.
— Чувствуваш ли? — запита прочутият Ленив рак.
— Чувствувам — отвърна Лиско.
— Чувствувай!
Изтече и вторият час. От дъното се надигна ароматът на водораслите. Лиско въздъхна. Ракът разтвори щипките си, прозя се и каза:
— Нали?
— Точно така.
— Чувствуваш просто как…
— Наистина… Трябваше да отделя повече време за съзерцание.
— Щом си разбрал това, да се прегърнем и да се сбогуваме.
Опитаха да се прегърнат, но не излезе нищо.
— Дребното животно не става и за прегръдки — забеляза тъжно ракът.
— Голяма работа! — усмихна се лисичето. — Важното е, че се разбрахме.
— Това исках да ти кажа.
— Довиждане, Ленивий рако!
— Довиждане, приятелю!
Морето зад гърба му шумеше, шумеше, шумеше; плискаше, плискаше, плискаше; шепнеше, шепнеше, шепнеше, а след туй започна да заглъхва, заглъхва, заглъхва… Остана само нещо такова:
Ссссссс
Времето!…
ЕПИЛОГ
Мокси лежеше до Хълма на медените сокове, обърнал гръб на тръните. Там лежеше един дебел Мокси, който нямаше нищо общо с красивото подвижно магаре отпреди месец. Когато Лиско се появи внезапно пред него, лакомникът отвори лявото си око и го затвори. По хълма се плъзгаше приятен следобеден вятър, безоблачното небе трептеше над главите им, пътят зовеше.
— Извинете — рече лисичето, — преди известно време оставих тук едно магаре на име Мокси. Знаете ли какво е станало с него?
Лакомникът отвори този път дясното си око и го затвори.
— Извинете — рече лисичето, — преди известно време оставих на това място едно магаре на име Мокси. Случайно да сте го виждали?
— Аз съм тоя.
— Моля?
— Аз съм Мокси.
— Мокси?… Не приличаш на себе си, приятелю. Никога не съм виждал такова тлъсто магаре. Защо не ядеш тръни?
— Не ми говори за ядене. Отвратен съм от тръните.
— Аз пък съм дошъл, защото някога ми обеща да ме върнеш у дома.
— Не само ще те върна, но ще се върна. Тук е отвратително. Тези тръни ме вбесяват.
— Същите сочни тръни?
— Същите. Кой е измислил това магарешко лакомство?
— Значи тръгваме? — зарадва се Лиско. — Ще се върнем в родната Тиха гора.
— Ох, мечтая за Тихата гора!…
— Потегляме ли?
— Не.
— Защо?
— Не мога да се изправя.
— Тогава?
— Ще чакаме да се оправя.
— Колко ще чакаме?
— Ами от половин час не хапвам нищо, понеже паднах от преяждане. Щом смеля храната, и тръгваме.
— Така те искам, Мокси!… Видя ли морето?
— Нищо не съм видял. Аз съм истинско магаре, което мисли само за плюскане и пренебрегва романтиката. Моля те, не разказвай за падението ми. Вече никога няма да ям повече, отколкото ми е нужно, за да живея.
— Тогава наистина си научил нещо от пътуването ни, Мокси… Поумнял си. Но защо ли се смея на теб, когато преди малко и аз проявих лакомия. Изядох всичките праскови от масата на нашия автор.
— Не говори за ядене! — проплака магарето. — Моля те, не споменавай за ядене!…
Лиско се излегна до своя автобус и изчака. Мина час, мина втори, трети, четвърти, свечери се, мръкна се, изгряха звездите, съмна се и лисичето от скука притича да види изгрева над морето. По водата плаваха розови петна. Беше тихо. В това огромно и прозрачно пространство живееха делфините, рибите, медузите, раците, мидите и водораслите. Там плуваха Водача и Ловкия, Сребърния кефал разхождаше своята мъдрост между скалите, Ленивия рак се излежаваше на плиткото, Глагоабазубадуза се любуваше на цветовете си, Мечтателя лекуваше сърдечната си рана.
Вчера, при залез слънце, Лиско успя да проведе първия си разговор с Мони.
„Здравей Мони!… Как си?“
„Мили лъжецо, още ли твърдиш, че си бил в стомаха на акулата?“
„Ние сме деца, Мони, и можем да бъдем, където си искаме…“
Морето запламтя от розова светлина и „слънчевият диск се издигна над хоризонта“. После светлината избеля и водата потръпна. Появи се бриз, появиха се и прочутите люспи, описани на всички езици по земята.