А магарето спеше ли, спеше. Лиско хвърли последен поглед на Черното море, което умееше да бъде по-синьо от много други морета е по-привлекателни имена, и спокойно се спусна по Хълма на медените сокове. О, там наистина растяха най-сладките магарешки тръни, защото морските ветрове ги даряваха със солената си влага.
А магарето спеше ли, спеше. Лисичето отново си послужи с опашката, погъделичка го по ноздрите. Мокси кихна и заспа. Погъделичка го пак. Мокси кихна и се обърна на другата страна. Погъделичка го пак. Мокси кихна и отвори очи.
— Добро утро! — извика бодро Лиско.
— Добро утро ли?… — Лисичето за първи път виждаше замрежен магарешки поглед. — Не е ли „добър вечер“?
— Нощта мина отдавна, Мокси.
— Не думай!
Магарето се изправи и се прозя.
— Тръгваме ли? — запита учтиво Лиско.
— Ей сега… Хапвам и тръгваме!
— Оставаш си магаре! — ядоса се лисичето и потегли на запад, към Тихата гора.
Мокси погледна тръните и хукна след него.
— Лиско, защо се сърдиш?… Нямам ли право на закуска?
Лиско вървеше. Не се обръщаше и не говореше.
— Много бързаш… Ох, ще пукна от глад.
Мокси ускори крачките си. По мълчанието на Лиско магарето се мъчеше да разбере колко е ядосан. Най-после го настигна, след това го изпревари, спря се и каза:
— Скачай!
Лиско се метна на гърба му и се ухили.
— Напред! — извика той.
— Към родното място! — извика Мокси и разпери уши. Лиско запя, но се засрами и млъкна. Сети се, че от туй пътешествие се връща възмъжал и по-умен. Въздъхна и каза високо:
— Чудесно нещо е светът!
Светът наистина е чудесен, ако си изпълнен с копнеж да го видиш. Важното е да се връщаш. Където и да отидеш, мисли за връщането към онова малко парченце земя, което те е научило да бъдеш ТИ…
Нали така разсъждаваше онова малко лисиче, което постоянно бягаше от къщи и вършеше разни лудории?… Мисля, че се казваше Лиско.