Въпреки това, обзе го онова, което е характерно за всички живи същества — любопитството. Какво ли правеше в момента Великият детектив? Лиско заобиколи внимателно къщата и погледна през ключовата дупка на вратата. Костенурко седеше на каменното си кресло, четеше вестника!? пушеше. До него се изпаряваше сутрешното му кафе. Десетки други вестници и списания се търкаляха по пода и писалището на легендарния самотник.
— Ти, който гледаш през ключовата дупка, отвори и влез! — заповяда резкият глас на домакина.
Лиско трепна, ушите му се изостриха от страх: ясно е, че с този демон не се излиза наглава. Като прокле хиляди пъти любопитството си, лисичето сломено отвори вратата и влезе в опушения кабинет.
Домакинът извърна леко глава и го погледна. — Лиско, здравей! — Какво те води насам?
— Мен ли?… Аз…
— Може би си дошъл да изпием по чашка кафе?
— Може би — съгласи се Лиско.
— Или пък да си поговорим за ония славни дни, когато те открих и измъкнах от гнездото на орела Каменар.
— Да, може би…
— Един от най-великите ми подвизи — добави замечтано детективът. — Умирам да се случи нещо подобно, някой да се изгуби или Да изчезне безследно… Както направи ти.
Лиско усещаше сърцето си, което туптеше в гърдите му и го блъскаше насам-натам. Докато трепереше, лисичето съзнаваше, че трябва да каже нещо.
— Да — каза то. — Но… Вие… как успяхте да разберете, че гледам през ключовата дупка?
Великият детектив смукна малко дим от лулата си и захвърли вестника. На лицето му се появи една от прословутите му загадъчни усмивки:
— Разреши ми това да си остане моя тайна.
— О, моля ви се, не желая да се меся в тайните на другите, както не желая и те да се месят в моите.
— Прав си — отсече Костенурко. — Всеки си има малки или големи тайни. Никой няма право да прониква в тях без разрешение. Това накърнява неговата лична свобода.
— Но вие прониквате без разрешение — примигна лисичето и погледна мъдреца в очите.
— Аз ли? — Костенурко се облегна удобна. — Аз се намесвам само когато трябва да предотвратя някакво престъпление или пък да го разкрия.
— И сега вече прониквате ли?
— Защо — учуди се детективът. Лиско си пое въздух.
— Четете вестници, нали?
— Чета, пуша, пия любимото си кафе — изобщо правя неща, присъщи само на прочутите детективи. Ние си имаме стил и си го спазваме. В противен случай ще заприличаме на обикновените същества.
— А аз обикновено същество ли съм?
— В известен смисъл — да.
— А какъв друг смисъл съществува?
— Слушай, Лиско, започваме сериозен разговор в самото начало на деня… Не е ли по-добре да пием кафе, а след туй да кажеш направо за какво си дошъл?
Сега си почивам.
— Добре — съгласи се лисичето, — макар че не идвам с определена цел.
— Това ще видим после — отсече детективът и му поднесе чашка с кафе.
Лиско пое чашката, която се заклати в лапичките му. Какво му трябваше да се пъха в подобен разговор!… Той реши да кривне в друга посока и каза:
— Колко много вестници?!… Всичко ли четете!
— Обезателно.
— Тогава знаете много.
— Живея от двеста години на този свят и мога да се похваля, че съм научил много неща… Например… Питай ме какво е написал Бетовен.
— Какво е написал Бетовен?
— Петата симфония… Питай ме кой е създал теорията за относителността.
— Кой е създал теорията за относителността?
— Айнщайн… А сега ме питай от коя планина извира реката Нил.
— От коя планина извира реката Нил?
— От Килиманджаро.
Великият детектив гледаше победоносно в очите на Лиско, а горкият беглец чувствуваше как четат мислите му.
— От вестниците се научават много неща — промълви най-после палавникът. — За пръв път виждам толкова вестници на едно място. Какво пише сега в тях?
— По това време на годината вестниците пишат най-много за пътешествията. Хората обичат да пътуват. Просто тръгват и обикалят света.
— Какво значи да обикаляш света?
— Ами, как да ти кажа… Земята има форма на кълбо, нали?
— Дда.
— Те тръгват по кълбото и го обикалят: с кораби, лодки, салове, автомобили, велосипеди… Някои предпочитат пеша. Тръгват и вървят.
— Като мен!
— Моля?
— Искам да кажа… тръгват и вървят, обикалят ли, обикалят.
— Всеки търси най-оригиналния начин, за да го забележат и да го пишат във вестниците.
— Хубаво ли е да те пишат във вестниците?
— Много. Събудиш се някоя сутрин, отвориш вестника и погледнеш името си в него. Седиш, гледаш — във вестника твоето име. Много е хубаво.
— Трябва да е хубаво! — съгласи се Лиско. — Седиш и си четеш името.