— И аз съм на това мнение. Мога ли да си вървя? Докато очакваше нова верига от мисли, той чу тъжния глас на Костенурко да казва: — Да.
— Да?
— Да.
— Мога да си вървя?
— Да.
— Вие ме пускате?
— Да.
— Толкова лесно?
Мълчание.
— Аз съм свободен?
Мълчание.
Лисичето не усети как изхвърча от дома на Великия детектив и как се намери сред широкото голо поле, далеч от Тихата гора. Лиско припкаше и си мислеше: „Кога най-после ще порасна?… Омръзнаха ми поученията на възрастните. Те винаги гледат да те напипат някъде и да те поучават. Кога най-после ще порасна?“
Постепенно забави крачките си, защото все повече си спомняше за тъгата на Великия детектив и му стана мъчно, че не го изслуша, както трябва, че не беше достатъчно учтив, че ей сега трябва да се върне, да оправи някак нещата. Така си мислеше той, но постепенно зачести крачките си, отново забърза през полето, вече забравяше тъгата на Костенурко и нравоученията му. Така са устроени децата: да забравят такива неща, да бягат, да бягат по своя път.
По едно време само се усмихна. Беше разбрал тайната на Великия детектив, който седи в креслото си и повтаря: „Отвори вратата и влез!“
Глава пета
МАГАРЕТО СИ ИМА ПСЕВДОНИМ, А НИЕ ДА НЕ ЗНАЕМ
Понякога дори магаретата скучаят. Понякога дори магаретата се ядосват. Особено ако слънцето се вдигне повече и заблести в очите им. Тогава магарето си казва: тъкмо тук ли намери да блести? И защо изгрява все пред очите ми?… Познатото ни от първата част на книгата магаре се стараеше да не гледа срещу слънцето, но понякога си казваше: чакай да погледна пак, да видя, наистина ли е толкова лошо да ти блестят в очите, но веднага навеждаше глава и от скука захапваше своя магарешки трън. И така, застанали един срещу друг, магарето и слънцето си разменяха враждебни погледи или пък се разговаряха, както в басните. Например:
— Не ми харесваш! — кресна магарето. — Защо трябва всеки ден да изгряваш?
— Това ми е работата — измънка като оправдание слънцето.
— Това работа ли е, да изгряваш и да залязваш?… Само изгряваш и залязваш. За друго не те бива.
Слънцето се замисли върху думите, които му бяха казани, и поруменя от срам. Домъчня му — какво по-жалко съществувание от това — цял ден да изгряваш и залязваш, да се търкаляш без цел по небето, докато всичко долу се пребива от труд.
— Какво да сторя? — оплака се то. — Не мога да променя реда на нещата. Друго нещо сте вие, магаретата — пасете си, пиете вода… Много се извинявам.
— Не се извинявай, ами се махай от очите ми! Облаците сякаш чакаха да чуят това, наизлязоха на бърза ръка от бърлогите си и покриха небето. Денят потъмня, дори заваля дъжд.
— Сега е добре — зарадва се магарето. — Нищо не блести в очите, захлади се, а този дъждец ще ме окъпе.
Облаците не се махнаха цели два дни. На третия ден магарето разтърси мокрия си гръб и каза:
— Какво стана с това слънце?… Къде е?… Премръзнах… Ама че слънце, знаеш, никакво го няма!…
Тогава облаците се разпръснаха и слънцето се показа. По тревите и дърветата плъзнаха топли лъчи.
— Добър ден! — рече слънцето.
— Това не прилича на нищо — отвърна кисело магарето. — Имаш едно-единствено задължение, но и него не изпълняваш като хората… Къде изчезна?
— Но, нали… тогава… казахте?…
— Длъжно си да се подчиняваш на реда на нещата, а не да слушаш какво ти казва този или онзи!… Разбра ли?
— Разбрах — отвърна смирено слънцето. — Вече ще си гледам работата.
То заблестя, както винаги. Гърбът на магарето се затопли.
В един подобен момент се зададе Лиско.
— Здравей! - изненада го магарето. — Какво правиш?
— Кой?
— Ти.
— Аз ли?
— Ти, ами кой?
— Аз… такова…
— Знам. Отново бягаш.
— Защо? — разтрепера се лисичето. — Имам ли вид на такъв?
— Изобщо нямаш вид… На тази възраст животните много бягат от родителите си. Затова ти казвам. Иначе какво ме интересува бягаш ли, или не бягаш. Всеки знае себе си… Някой пита ли мен как стоя все на едно място и това противно слънце все блести в очите ми.
— Тогава се премести.
— Как да се преместя?
— Обърни се на другата страна. Тогава слънцето ще блести в опашката ти.
— Да се обърна ли?
Магарето се обърна с опашката към слънцето и въздъхна облекчено.
— Идеално!… Изведнъж се оказа на опашката ми. Сега нищо не ми блести.
— Довиждане! — каза Лиско. — След обед слънцето отново ще дойде пред главата ти. Да не забравиш да се обърнеш?
— Е, това е лошото — натъжи се магарето. — Цял ден трябва да се въртя. А кога ще паса?