— Довиждане! — повтори лисичето.
— Чакай! — извика магарето. — Къде?
— Разхождам се.
— Чакай да си поговорим. Ще се пукна от скука.
— Какво да си говорим?
— Най-обикновени разговори. Да минава времето… Как си?
— Добре съм.
— Радвам се… Сигурен ли си, че си добре?
— Щом ти казвам…
— Обикновено всеки лъже, че е добре, макар и да не е толкова добре… Но ти не лъжеш, ти си лисиче, което винаги казва истината… Къде отиваш?
— Вървя.
— Защо вървиш?
— Аз ли?
— Ти.
— Вървя и си мисля.
— Какво си мислиш?
— Налегнали са ме едни мисли, например…
— Слушай, ще ми кажеш ли най-после какво правиш?… С теб човек не може да завърже един светски разговор!… Хайде, от началото!… Внимавай сега! Аз ще те питам, а ти ще ми отговаряш. Мечтая да завържа един културен разговор. — Магарето се съсредоточи и наведе галантно глава за поздрав: — Добър ден, как сте?
— Добре съм — отвърна Лиско. Той вече внимаваше да че излезе от добрия тон.
— Какво хубаво време, нали?
— Времето наистина ме изненадва. Лиско се стараеше да проведе разговора без грешка. Не искаше да започнат отново:
— Такова време не сме имали напоследък.
— Как сте в здравословно отношение?
— Не мога да се оплача. А вие?
— И аз… Какво правят баща ви и майка ви?
— Благодаря, добре са.
— Защо не наминат някой ден на гости?
— Благодаря ви, ще им предам вашата покана.
— Да се надявам ли, че във вторник ще ги видя при мен на няколко стръка свежи бодли?
— О, татко и мама ще бъдат очаровани!… Да смятам ли поканата ви за окончателна?
— Тяхното гостуване ще се превърне в празник за мен… А ти накъде си тръгнал?
— Слушай, магаре, на това място мога ли да те излъжа, или трябва да ти кажа истината?
— Зависи от доброто ти възпитание.
Лиско се двоумеше: да излъже, или да не излъже? В последния момент обаче надделя решението и този път да заобиколи въпроса.
— Видът ви е добър. Нима времето не съществува за вас?
— Наистина ли изглеждам добре?
— Изглеждате много по-добре, отколкото при последното ни виждане.
— Благодаря… Да си чул нещо ново?
— Нищо. Напоследък вестниците пишат само за пътешествия. Всеки е тръгнал на път. Кой с кола, кой с лодка или сал, а някои пътуват пеша.
— Така ли? — учуди се магарето. — И на мен ми се пътува.
— Сериозно ли? — оживи се лисичето.
— Желая да наруша монотонността на сивото ежедневие, да потегля на дълъг път… Светът е пълен с интересни неща.
— А знаете ли на мен как ми се пътува? — заяви Лиско. — Дявол да го вземе, хрумна ми една голяма идея!…
— Каква?
— Щом всички пътуват с параходи и лодки, с автомобили и салове, не може ли някой да обиколи света с магаре?
— С магаре? — каза неопределено магарето.
— Точно така!
— Какво ще рече да обиколиш света с магаре?
— Ами, как да ти кажа… Качваш се на едно магаре и тръгваш.
— Жалко.
— Защо да е жалко?
— Искаш да кажеш, че ти ще обиколиш света, а аз ще бъда само едно нищо и никакво превозно средство.
Лиско се замисли и отвърна с тъга:
— Извинявай… Не исках да те обидя… Много извинявай!
— Няма защо — рече магарето — и все пак, казаното — казано.
— Още веднъж извинявай, магаре. Довиждане.
— Чакай!
— Какво?
— Хубаво ли ще е, ако се обиколи светът с магаре?
— Оригинално ще е.
— А как ще се движим?
— Ти ще вървиш, а аз ще те яздя. Друг начин няма
— Как си на килограми?
— Аз съм едно незначително лисиче.
— Ти си едно хитро лисиче.
— Както и да е, но трябва да се разделим… Чака ме път.
— Качвай се!
— Нима тръгваме?
— Да.
— На пътешествие?
— Да… Трябва ли да се наведа?
— Малко.
Магарето се наведе, Лиско се метна на гърба му п се намести.
— Ще си направим велико пътешествие! — извика той. — Магаре, тръгваме ли?
— Не ме наричай магаре — помоли се магарето. — Имам си такова хубаво име.
— Нима?… Какво е то?
— Наричай ме Мокси.
— Мокси?… Прекрасно име!… Звучи почти като псевдоним… Напред, Мокси.
Магарето повдигна предния си крак и направи първата крачка от великото пътешествие.
Глава шеста,
КОЯТО Е ИЗГУБЕНА ОТ АВТОРА
В нея се описва началото на пътешествието и се разказва как магарето Мокси се примирява с мисълта да бъде само превозно средство, а Лиско го убеждава, че не е превозно средство, а верен приятел, и мисля, че в тази глава имаше доста забавни приключения, особено затъването в едно блато, от което ги спасява прочутият инат на Мокси, който, щом каже, че няма да потъва повече б блатото, не потъва повече, но за съжаление авторът загуби ръкописните страници на тази глава и не можа да ги възстанови повторно, понеже някой напише ли нещо веднъж, не може да го напише втори път и загубената глава си е загубена, като остава единственото утешение, че ако някой човек или някое животно си загуби главата, престава да бъде повече човек или животно, а една книга, дори да се лиши от някоя своя глава, продължава да си бъде книга.