— Е, хайде, ще дойдете ли с мен?
Лукчо се провря във входа на тунела, който беше достатъчно широк, за да може той да пълзи в него. Междувременно Къртицата, която продължаваше да рови, беше изминала със светкавична бързина вече няколко метра.
— Идвам, идвам, госпожо Къртице — извика той, като плюеше пръстта, която Къртицата хвърляше в устата му, но преди да продължи, се спря и запуши входа на тунела:
— Когато открият бягството ми, няма да узнаят накъде съм се измъкнал.
— Как сте? — запита Къртицата, продължавайки да копае.
— Отлично, благодаря — отговори Лукчо, — тук е съвсем тъмно.
— Нали ви казах, че веднага ще се почувствувате по-добре. Може би искате да поспрем за малко? Аз лично бих предпочела да не спирам, защото бързам, но може би вие не сте свикнали да тичате из тунелите.
— Да вървим — каза Лукчо, като си мислеше, че ако продължават да се движат със същата бързина, щяха да стигнат скоро до затвора.
— Добре. — Къртицата се понесе с пълна скорост и копаейки, вдигаше шум като компресор. Лукчо едва смогваше да я догонва.
Петнадесет минути след бягството на Лукчо и на Къртицата вратата на Тайната дупка се отвори. Домат влезе с тържествуващ вид.
С какво нетърпение бе чакал той тоя миг! Когато отиваше към затвора, му се стори, че е по-лек най-малко с двадесетина кила.
— Лукчо е в ръцете ми — говореше си той, като се пъчеше гордо. — Ще го накарам да си признае всичко от начало до край и после ще го обеся. След това ще освободя майстор Гроздан и другите глупаци. Няма за какво да се страхувам от тях. Ето вратата на Тайната дупка. Ха, ха, колко се радвам, само като си помисля за оня сополанко, който навярно се разкъсва сега от плач. Бас държа, че ще се хвърли в краката ми и ще проси милост. Обзалагам се, че ще лъсне обущата ми с езика си. Аз ще му позволя това, за да го накарам да се надява на спасение. А после, после ще му съобщя моето решение: смърт чрез обесване!
Но когато отвори вратата и запали джобното си фенерче, от затворника нямаше и помен. Килията беше празна, съвсем празна.
Домат не вярваше на очите си. Пазачите, които стояха около него, го видяха да става отначало оранжев, после зелен, син и най-сетне морав.
— Къде ли се е заврял? Лукчо, къде си се скрил? — въпросът беше излишен и глупав: та къде би могъл да се скрие Лукчо.
Домат погледна под нара, погледна в стомната, огледа тавана, пода и стените педя по педя — нищо! Затворникът беше изчезнал, беше се просто изпарил.
— Кой му помогна да избяга? — изкрещя със страшен глас Домат, като се обърна към пазачите.
Началникът на пазачите каза:
— Господин Домат, ключовете от килията бяха у вас. Домат се почеса по главата. Това беше вярно.
За да открие тайната, той седна сред килията, като мислеше:
„Най-напред ще седна. Когато човек седи, мисли по-добре, отколкото когато стои прав.“
Но и сядането не му помогна.
В тоя момент отнейде се появи течение и вратата се хлопна зад гърба му.
— Отворете, негодници! — извика Домат към пазачите, които бяха останали отвън.
— Не можем, ваше превъзходителство, ключалката щракна.
Домат се опита да отвори с ключа. Но ключалката беше направена така, че можеше да се отвори само отвън.
На Домат му идеше да се пръсне от яд.
Той пожълтя, почервеня, посиня, позеленя и заплаши пазачите, че ще ги разстреля на място, ако, докато преброи до сто, не отворят вратата.
Накрая, като не можаха да отворят вратата по друг начин; разбиха ключалката с динамит. От експлозията Домат се търкулна презглава и бе затрупан с пръст. Пазачите копаха дълго и накрая го извадиха, както се вадят картофи. Изнесоха го навън и прегледаха внимателно да не би да си е счупил нещо.
Счупил си беше носа. Сложиха му лепенка и той се затича към дома си. Срам го беше да се покаже пред хората с лепенката на носа.
Лукчо и Къртицата бяха вече доста далеч, но чуха шума от експлозията.
— Какво ли е пък това? — запита момчето.
— О, не се безпокойте — го успокои Къртицата. — Сигурно има маневри, Владетелят принц Лимон се смята за голям военачалник и не може да живее без война или поне без маневри.
Докато копаеше усърдно, Къртицата не пропускаше случай да похвали мрака и да каже колко много мрази светлината.
— Спомням си — разказваше Къртицата, — че веднъж трябваше да погледна една свещ. Уверявам ви, че избягах презглава, не можах просто да издържа.
— Да, разбира се — кимаше одобрително Лукчо, — някои свещи светят много силно.
— Какво говорите — продължи Къртицата, — тази свещ не беше запалена. Тежко и горко ми, ако пък гореше!