— Просто не знам какво да ти кажа — изпухтя майстор Гроздан, като се чешеше яростно с шилото, — сто и осемнадесет са сто и осемнадесет, не е ли така?
— Щом го казва човек като вас, който знае да смята, сигурно е така.
Чичо Тиквичка въздъхна, после въздъхна още веднъж. И като видя, че с въздишки тухлите не се увеличават, почна да строи.
„Ще си направя една малка къща — си мислеше Тиквичка, докато работеше. — Не ми трябва дворец, пък и аз съм нисичък. А пък ако тухлите не ми стигнат, ще използувам няколко парчета картон.“
Чичо Тиквичка работеше съвсем бавно от страх да не изразходва бързо тухлите. Поставяше ги внимателно една върху друга, като че бяха от стъкло. А познаваше така добре тухлите си!
— Ето — казваше той, вземайки една тухла, милвайки я като котенце, — парите за тази тухла спестих преди десет години по Коледа. Купих я на пазара с парите, с които щях да си купя петел. Но нищо, ще ям петел, след като си построя къщата.
При всяка тухла чичо Тиквичка въздишаше дълбоко, дълбоко. Но когато изразходва всички тухли, останаха му още много въздишки, а къщата беше малка като гълъбарник.
„Ако бях гълъб — мислеше бедният Тиквичка, — щеше да ми е много удобно.“
А когато се опита да влезе, блъсна покрива с коляното си и за малко да събори цялата колиба.
„Остарявам и ставам разсеян, трябва да внимавам повече“ — си помисли той.
Тиквичка коленичи пред вратата, запълзя по лакти и колена и като въздишаше, влезе в къщичката си. Нещастията започнаха едва след като влезе: ако речеше да се изправи, щеше да събори покрива, а не можеше и да се изтегне, защото къщата беше тясна и къса. А краката? Преди всичко трябваше да си прибере краката за да не се мокрят, когато вали.
— Доколкото виждам — заключи Тиквичка, — не ми остава друго, освен да седна.
Така и направи. Седна и въздъхна.
Така си седеше сред къщата, като въздишаше предпазливо, а в рамките на прозореца лицето му сякаш беше портретът на самата тъга.
— Как се чувствувате? — запита го майстор Гроздан, който беше излязъл пред вратата на обущарницата си и наблюдаваше с любопитство.
— Благодаря, добре — отговори учтиво Тиквичка.
— Не ви ли е малко тясна в рамената?
— Не, добре ми е.
Майстор Гроздан се почеса както обикновено по главата и измърмори нещо, но не се разбра какво. Между това отвсякъде се трупаха любопитни да видят къщичката на Тиквичка. Дойдоха и група деца и най-малкото от тях скочи върху покрива на къщичката и започна да подскача и пее:
Чичо Тиквичка си има
една къщичка любима,
краката му в антрето,
ръцете му в мазето,
тялото в столовата,
а в спалнята главата.
— За бога, деца — молеше се чичо Тиквичка, — по-по-лека, ще ми съборите къщата!
За да ги укроти, той извади от джоба си три-четири червени и зелени бонбони, които се намираха там кой знае откога, и ги подаде на децата. Те се хвърлиха с викове и се сборичкаха при подялбата на плячката.
Оттогава, щом му останеха дребни пари, Тиквичка купуваше бонбони и ги поставяше на прозореца за децата, както се оставят трохи за врабчетата. Така той се сприятели с тях.
Понякога ги пускаше да влизат на смени в къщата, а той стоеше навън и внимаваше да не правят пакости.
Докато Тиквичка разправяше всичко това на Лукчо, откъм края на селото се вдигна облак прах и веднага се чу трясък от набързо затворени врати и прозорци. Жената на майстор Гроздан спусна с гръм ролетката.
Хората се заключваха в къщи, като че ли идваше буря. Дори кокошките, котките и кучетата се разбягаха във всички посоки, като търсеха да се скрият някъде.
Лукчо не можа да разбере навреме какво става: облакът прах беше вече прекосил със страшен трясък селото и спря пред къщичката на чичо Тиквичка.
Това беше една каляска, теглена от четири коня, поточно казано, от четири краставици, защото в тази страна, както вече сигурно сте разбрали, всичко живо беше в роднински връзки с някой зеленчук. От каляската изскочи една важна личност, облечена в зелено, с кръгло и червено лице, което изглеждаше, че ще се пръсне всеки миг като зрял домат.
И наистина тази личност беше дон Домат, главен управител и иконом на замъка на графините Череша. Лукчо реши, че той трябва да е много зъл човек, щом всички се разбягват при пристигането му, и за всеки случай се оттегли настрана.
Засега обаче дон Домат не правеше нищо лошо. Какво правеше? Гледаше втренчено чичо Тиквичка. Гледаше го втренчено и продължително, като клатеше заплашително глава, без да промълви дума.
Бедният чичо Тиквичка искаше да потъне вдън земя заедно с къщичката си.
Потта се лееше на потоци по челото му и влизаше в устата му, но той не се осмеляваше дори да вдигне ръка да се избърше. Потта беше солена и горчива.