И той се впусна на път, без дори да помисли за сън, и призори стигна в замъка. Намери лесно пътя за стряхата. Там Паяка-братовчед го прие много сърдечно. Седем и половина му разправи всичките си приключения. Двамата заедно предадоха писмата на Черешко, който все още живееше на тавана за наказание. После Паяка-братовчед предложи на Седем и половина да му гостува през цялото лято и старият бъбривец прие с радост. Той много се боеше от обратния път.
Глава двадесет и шеста
Където се говори за един тъмничар, който не знае да смята
Една сутрин тъмничарят, който носеше на Лукчо супата от хляб и вода, сложи на земята паничката, спря се, загледа за момент Лукчо със строг вид и каза:
— Баща ти е зле. Много е болен.
Лукчо искаше да узнае нещо повече, да зададе някои въпроси, но тъмничарят му каза само, че баща му не може да излиза от своята килия, и после добави:
— Внимавай добре да не издадеш пред някой, че аз съм ти казал. Може да ме уволнят, а трябва да издържам семейство.
Лукчо бе поразен. Очевидно униформата не беше достатъчна, за да направи от човека тъмничар: този старец с грубо лице беше в края на краищата един баща на семейство, който не бе успял да намери по-добър занаят, за да изхрани децата си.
Този ден беше ден за разходка. Затворниците излязоха на двора и започнаха да обикалят в кръг, а един пазач отмерваше такта, като биеше барабана:
— Едно... две... едно... две...
„Едно... — мислеше Лукчо. — Паяка-раздавач изчезна, без да се обади повече. Минаха десет дни, откак замина, и едва ли ще се върне. Не е предал съобщението, иначе Къртицата щеше да дойде... Едно... две... Татко е болен и за бягство и дума не може да става. Как да го пренесем? Кой знае колко време ще трябва да живее в нелегалност, без лекари и без лекарства. Драги Лукчо, остави всяка надежда и се примири с това, че ще трябва да прекараш целия си живот в затвора... И да останеш в него и след смъртта си“ — прибави си той наум, като хвърли поглед към гробището на затвора, което се виждаше през едно прозорче в стената на двора.
Този ден разходката изглеждаше по-тъжна от всеки друг път. Затворниците в униформи на черни и бели резки вървяха приведени и никой не се опитваше да прошепне някоя дума на съседа си, както обикновено правеха. Всички мечтаеха за свободата, но този ден тя им се виждаше далечна, по-далечна от слънцето, скрито зад облаците в този мъглив и дъждовен ден. Като че ли, за да засили общата тъга, започна да вали дъжд. Затворниците се сгърбиха още повече, но продължаваха да вървят, защото по правилника разходката трябваше да се състои при всякакво време.
По едно време Лукчо дочу, че го викат.
— Лукчо — шепнеше един добре познат носов глас, — забави на следващия кръг.
— Къртицата! — каза си Лукчо и сърцето му подскочи от радост. — Пристигна! Тука е!
Веднага след това помисли за баща си, затворен в своята килия.
Той толкова бързаше да се върне на това място на кръга, където беше чул гласа на Къртицата, че блъсна с крак затворника, който вървеше пред него. Той се обърна ядосан:
— Внимавай къде стъпваш!
— Не се сърди — прошепна Лукчо, — предай веднага новината, след четвърт час всички ще бъдем вън от затвора.
— Луд ли си? — отвърна затворникът.
— Прави каквото ти казвам! Предай да бъдат готови! Ще бягаме по време на разходката.
Затворникът помисли, че няма да загуби нищо, ако предаде съобщението. Преди кръгът да завърши, стъпките на затворниците станаха по-весели и по-живи. Гърбовете им се изправиха. Даже и пазачът, който биеше барабана, забеляза промяната:
— Много добре! — извика той. — Изпъчи гърдите! Прибери корема! Назад рамената! Едно... две... едно... две...
Това не беше вече разходка на група затворници, а маршировка на рота войници.
Когато стигна мястото, където беше чул гласа на Къртицата, Лукчо забави хода си.
— Тунелът е готов. Изходът се намира на една крачка надясно от тебе, трябва само да скочиш, и земята ще пропадне под краката ти, защото оставихме един съвсем тънък пласт.
— Ще започнем при следната обиколка — отговори Лукчо.
Къртицата каза още нещо, но Лукчо беше вече отминал. Той ритна отново затворника, който беше пред него, и прошепна:
— При следната обиколка, щом те ритна с крак, скочи една крачка вляво и се друсни силно!
Затворникът искаше да запита нещо, но в това време тъмничарят, който биеше барабана, гледаше точно към тях.
Трябваше да се направи нещо, да се отвлече вниманието му. Предадоха по кръга и по едно време един затворник извика:
— Ай!
— Какво става? — извика пазачът, като се обърна внезапно.