Там го бяха окачили Лукчо и Черешко същата нощ. И сега стояха горе и очакваха да видят какво ще се случи.
Епилог
В който Домат плаче за втори път
Този, който беше видял знамето на републиката, закрепено на кулата, помисли, че това е шега на Черешко, и като се разсърди много, реши да направи веднага две неща: първо, да скъса това ужасно знаме, и второ, да натупа добре младия граф, защото този път беше наистина прекалил.
Ето го, той се качва по стълбите, като взима по четири стъпала наведнъж и на всяка крачка се надува от гняв. Надува се толкова много, че аз даже се боя да не би, като се изкачи горе, да не може да мине през вратичката, която извежда към терасата на кулата. Чувам страшните му стъпки, които отекват в тишината като удари от чук. След малко ще бъде горе. Ще мине ли, или няма да мине? На какво се обзалагате? Ето го, пристигна, обзаложихте ли се?
Добре, веднага ще ви кажа, че печелят тия, които казваха, че няма да мине. Наистина Домат (той беше този, който се качваше по стълбите, не го ли познахте?) се беше надул толкова, че вратичката се оказа много тясна за него.
Сега той беше на две крачки от ужасното знаме, което се развяваше на слънцето, и не можеше да го скъса, не можеше даже да го хване с ръка. И до пръта на знамето, близо до младия граф, който нервно си триеше очилата, се виждаше не друг а сам Лукчо, омразният неприятел, който го бе принудил да плаче за пръв път.
— Добър ден, господин Домат — каза Лукчо и се поклони.
Внимавай, Лукчо! Уви! Този хубав поклон приближи главата му на нужното разстояние: на Домат остана само да протегне ръка и нашият герой бе хванат за косите както в деня на своето пристигане в селото.
Домат беше толкова разгневен, че в момента забрави какво бе станало тогава, когато дърпаше тези коси. Той ги опна с всички сили и историята се повтори: един кичур остана в ръката му и веднага Домат почувствува щипене в очите. От клепачите му закапаха сълзи като орехи и зачукаха по пода: так... так...
Този път обаче Домат не плачеше само от косите на Лукчо, плачеше и от яд, защото беше разбрал всичко.
„Това е краят! Това е краят!“ — мислеше горчиво управителят, давейки се в собствените си сълзи.
Ние бихме го оставили да се удави на драго сърце, но великодушният Лукчо го спаси. Така Домат можа да избяга надолу по стълбите на кулата и да се заключи, плачейки, в стаята си.
Каква бъркотия настъпи след това, не ви е работа! Принцът се събужда, излиза навън, вижда знамето, затичва се по една алея, без да пророни дума, и забожда пак глава в торището с надежда, че там няма да го намерят. Баронът се събужда и извиква Фасул. Фасул не се събужда, а започва да бута количката със затворени очи. Чак когато излизат на двора, слънчевата светлина го събужда. Но той съглежда и друга светлина освен тази на слънцето. Откъде иде тя? Фасул вдига очи и вижда знамето и щом го вижда, сякаш го разтърсва електрически ток.
— Дръж количката! Дръж количката! — вика уплашеният барон.
Но Фасул не държи количката и баронът се търкулва позорно по наклона (както тогава, когато смачка двадесетте генерала) и попада в басейна с червените рибки и трябват много усилия, за да бъде измъкнат оттам.
Дук Мандарина се събужда, изтичва при басейна, скача на крилцата на ангелчето, което хвърля вода през устата си, и вика:
— Махнете веднага знамето или ще се удавя!
— Наистина ли? — казва Фасул и го блъсва.
След малко изваждат дука с една червена рибка в устата. Бедната червена рибка, тя е мислела, че отива в някаква нова пещера, и единствена заплати с живота си. Мир на геройските й перки!
От този момент събитията се подгонват едно друго. И нека се гонят: дните отлитат един след друг като листовете на календара, седмиците се нижат така бързо, че не можем да видим нищо. Като че ли сме на кино и апаратът е полудял и лентата бяга като бясна и когато отново започва да се върти както трябва, всичко е вече променено. Принцът и графините отидоха в изгнание. За принца е ясно, но графините защо си отидоха? Никой нямаше да им направи лошо. Е, в края на краищата, щом са отишли в изгнание, много им здраве!
Баронът стана тънък, тънък.
В първите дни на републиката, понеже не намираше никой, който да бута количката, и не можеше да си дири храна, той беше принуден да изразходва запасите си от тлъстина, които бързо намаляха. За две седмици баронът загуби половината от тежестта си, т. е. около 300 килограма. Когато отслабна толкова, че можеше вече да ходи, той започна да проси по ъглите на улицата, но хората плюеха в ръката му и не му даваха нищо.