Право да си кажем, Череша втора не се радваше много:
— Баронът със своя апетит ще изяде и нашите пари: ще излапа целия ни замък като чиния с макарони.
Череша първа се разплака:
— Ти не искаш да приемаш моите роднини. Бедничкият барон, ти не го обичаш.
— Добре, съгласна съм — каза тогава Череша втора, — покани барона. Но аз пък ще поканя дук Мандарина, братовчед на моя покоен съпруг.
— Покани го — отговори с презрение Череша първа, — той няма да изяде дори и едно пиленце. Твоят покоен съпруг, мир на костилката му, имаше дребни и мършави роднини, които едва се забелязваха с просто око. А роднините на моя покоен съпруг, също мир на костилката му, бяха все едри и грамадни и се виждаха отдалече.
Наистина човек можеше да забележи барон Портокал от голямо разстояние: от един километър той би могъл да бъде взет за могила.
Щом баронът пристигна, трябваше да се погрижат за един помощник, който да му поддържа корема, защото Портокал не можеше да се движи сам. Домат повика Фасул вехтошаря и му каза да докара каручката си. Фасул не я намери, защото, както знаете, беше я взел неговият син Бобчо. Затова той докара ръчната си количка. Домат помогна на барона да намести корема си в количката и след това извика:
— Тръгвай!
Фасул хвана дръжките на количката и бутна с всичка сила, но количката не мръдна.
Тогава повикаха двама слуги и с тяхна помощ баронът се поразходи из алеите на замъка. Отначало не обръщаха внимание на камъните: колелото на количката като че ли нарочно търсеше най-големите и остри камъни на алеите и коремът на клетия барон се тръскаше така, че той се изпоти здравата.
— Внимавайте в камъните! — молеше той.
Фасул и двамата слуги започнаха да внимават в камъните и количката започна да пропада в дупките на алеите. — Божичко, внимавайте в дупките! — умоляваше ги баронът.
Докато го разкарваха, той не беше забравил любимото си занимание и си похапваше от една печена пуйка, която неговата братовчедка Череша първа му беше приготвила за закуска.
Дук Мандарина също създаде доста главоболия на обитателите на замъка.
Клетата Ягодка — камериерката на Череша втора, не смогваше да му изглади ризите. Когато му ги носеше, дукът се мръщеше, започваше да плаче, покатерваше се на гардероба и викаше:
— Помощ! Помощ!
Череша втора дотърчаваше и се хващаше за косите:
— Мандарина, какво има?
— Ризите ми не са добре изгладени и аз искам да умра! За да го убеди да остане жив, Череша втора му подари всичките копринени ризи на покойния си съпруг.
Дук Мандарина веднага слезе от гардероба и започна да мери ризите.
След малко се чуха нови викове:
— Помощ! Помощ!
Череша втора пак притича с разтуптяно сърце.
— Братовчеде Мандарина, какво има?
— Загубих копчето си за яка и не искам вече да живея! Този път той се беше покачил на огледалото и заплашваше да се хвърли на пода с главата надолу.
За да го успокои, Череша втора му подари всичките копчета за яка на покойния си съпруг, които бяха от злато, сребро и скъпоценни камъни.
До вечерта Череша втора му даде всичките си скъпоценности. Дук Мандарина беше натрупал вече много сандъци, пълни с разни неща, и потриваше доволно ръце. Графините се уплашиха от лакомията на своите роднини и почнаха да изливат яда си върху клетия Черешко, който беше техен племенник и кръгло сираче.
— Готованко — му се караше Череша първа, — бягай веднага да си пишеш домашните.
— Написах ги.
— Напиши други! — заповядваше Череша втора. Послушният Черешко сядаше да пише нови домашни; всеки ден изписваше по цели тетрадки, а за една седмица купът от изписани тетрадки заприличваше на планина.
— Къде се шляеш, мързеливецо? — питаха го графините.
— Искам да се поразходя в парка.
— В парка се разхожда барон Портокал и там няма място за мързеливци като теб. Бягай веднага да си учиш уроците!
— Научих ги вече.
— Научи други!
Послушният Черешко отиваше да учи отново: всеки ден учеше стотици и стотици уроци и беше вече прочел всички книги от библиотеката на замъка.
Но когато го виждаха с книга в ръка, графините го мъмреха:
— Остави книгата, хлапако. Не виждаш ли, че ще я изхабиш?
— Но как ще уча уроците си, без да се докосвам до книгите?
— Учи ги наизуст.
Черешко се затваряше в стаята си и учеше, и учеше. И винаги, разбира се, без книги. Мъчеше се сам да отгатне всички неща и от много мислене го заболяваше главата. А графините му се караха отново: